Търсене в този блог

21 януари 2018 г.

Кюрдистан - след края на Първата световна война


Кюрдите са древен народ, чиито корени стигат назад до времето на Вавилон и Асирия, но никога не са имали своя държава. Тяхната история може да се определи само с една дума - война. Затова и на езика им "корд" означава меч. Историческата орис и страданията родеят този народ с евреите, но кюрдите и днес остават разсечени между четири държави: Иран, Турция, Ирак и Сирия.

Близо 2 млн. кюрди са разпръснати по Европа и Америка, където са създали организирани общности. В страните от бившия СССР живеят 200 – 400 хил. кюрди – главно в Азербайджан и Казахстан. Мнозинството от религиозните кюрди са мюсюлмани – предимно сунити (55%), но има и шиити (20%), алевии (15%), суфии и али-илахи (ахл-и хакк, ярсан). Освен тях към 2,5 – 3 млн. са привърженици на доислямската религия езидизъм и се наричат езиди. В Израел и Иран живеят около 200 хиляди кюрди-юдеи, в Турция и Сирия около 50 – 60 хиляди кюрди са християни.



След края на Първата световна война „новият ред” в региона се обсъжда на Парижката мирна конференция. В тази война Германия е съюзник на Османската империя. С помощта на истанбулския халиф, който е висшата религиозна инстанция за мюсюлманите-сунити, германците призовават всички араби на Свещена война (джихад) срещу британците. В отговор британците сключват съюз с Хусейн бен Али, който е „пазител” на светите места Мека и Медина в днешна Саудитска Арабия и в тази си функция е вторият по важност религиозен авторитет след халифа.

През октомври 1915 година главният британски комисар на Египет Хенри МакМахън отправя примамливо предложение към Хусейн бен Али - ако арабите подкрепят британците, в отплата бен Али ще получи възможността да си направи собствено арабско царство: „Великобритания е готова да признае и да спазва независимостта на арабите в рамките на предложените от бен Али граници”.

Сделката е сключена. Начело на арабите застава синът на бен Али, Файсал бен Хусейн. Заедно с британския агент Томас Едуард Лорънс, известен още като „Лорънс Арабски”, Файсал бен Хусейн наистина успява да изтласка османците.

През май 1916 британският дипломат Марк Сайкс и френският му колега Франсоа Жорж-Пико сключват тогава едно тайно споразумение, останало в историята като "Пакта Сайкс-Пико".

С тайната договореност между Сайкс и Пико англичаните и французите си поделят голяма част от Османската империя още преди окончателно да са постигнали победа в Първата световна война - поделят си я, без да дадат думата на хората, които живеят в този регион. Французите получават териториите, простиращи се от днешния турски Югоизток, през Северен Ирак и Сирия, та чак до Ливан. За британците остават земите в Южен и Централен Ирак. Останалата част от територията - днес там се намират Сирия и Йордания, Западен Ирак и североизточната част от Арабския полуостров - по замисъл трябва да се влее в едно ново арабско кралство под британско-френско попечителство.

След края на Първата световна война „новият ред” в региона се обсъжда на Парижката мирна конференция. Файсал настойчиво се застъпва за правата на арабите, но кюрдите отново са изиграни и остават без собствена държава.

Парижката мирна конференция взима решения със сериозни последици: тъкмо тя създава двете държави Сирия и Ирак. С мандат от Обществото на народите през 1922 година е потвърдено раждането и на трета държава - Ливан. Пак с мандат на Обществото на народите през същата 1922 година е решено да се изгради „национално отечество за еврейския народ” - именно това е зародишът на бъдещ Израел.

Мирът, подписан в Севр на 10 август 1920 г., предвижда създаването и на суверенна държава Кюрдистан. Но тази част от договора така и не е изпълнена - на 23 юли 1923 г. Лозанският договор откъсва от Кюрдистан областта, която е принадлежала на Османската империя. Част от земите влизат в състава на Турция, друга е поставена под протектората на Великобритания и Франция, където по-късно възникват Ирак и Сирия.

Турският представител в Лозана Исмет паша заявява: "Кюрди и турци - това са две съставни републики. Кюрдите не са малцинство, а нация".

Политиката на Кемал Ататюрк е пълна асимилация на всички езици, култури и етноси и претопяването им в "единна нация". Нарушена е най-важната т. 39 от Лозанския договор, според която всеки гражданин на Турция има право да използва родния си език във всички области на живота. Кюрдският език е забранен, забранени са дори понятията кюрд и Кюрдистан.

Мустафа Кемал е роден в семейството на дребен митнически чиновник в Солун и е загубил баща си, още когато е бил млад. Не е доказано вярването, разпространено сред евреите, и мюсюлманите в Турция, че семейството му по произход е дьонме (крипто-евреии). Ататюрк е имал основателни причини да прикрива Дьонме произхода си. Не само на Дьонме (които се женели само помежду си и наброявали 15,000, концентрирани основно в Солун, в навечерието на Първата световна война), и мюсулманите, и евреите, гладали презрително, като на еретици. Те са имали репутация на сексуално разпуснати, което едвали е било ласкателно за тяхното потомство.

Веднага след войната, Великобритания откъсва Транс-Йордания от Палестина и така поставя основите на днешното кралство Йордания. А още в края на 19 век британците взимат под своя закрила малкото емирство Кувейт, което след Първата световна война обявяват за независима държава. Още от 1915 саудите и останлите уахабитиски диктатури стават най-верните съюзници на Запада и Израел срещу останалите народи в Близкия Изток, най-вече срещу шиитските държави - Ирак, Сирия, Иран, Ливан и Йемен.

Двете идеологии – уахабизмът в исляма и ционизмът, на повърхността могат да изглеждат като несвързани една с друга, но и двете иделогии се появяват след Първата Световна война, в един регион, имащи един и същи генезис - еврейското лоби в Западна Европа и САЩ.

"Бурята в залива" осигури мир и относително спокойствие за кюрдите в Ирак, макар че това отново бе платено с безброй жертви и 2.3 млн. бежанци след жестоко потушеното въстание в края на първата персийска война. Северната зона, "забранена за полети", която САЩ и Великобритания установиха над земите им - и над кюрдските петролни полета при Мосул и Киркук, спря настъплението на армията на Саддам срещу бунтовниците.

Под щита на контролираната зона за 12 години кюрдите изградиха своя автономия Ирак. Тук се провеждат парламентарни избори, има свобода на словото, на вероизповеданията, равноправие на етническите общности, десетки вестници и тв станции, макар двете основни партии - Демократическата партия на Барзани и Патриотичният съюз на Талабани, да са си поделили властта. Едната управлява от Сулеймания, другата от град Арбил. С подобна свобода може да се похвалят само кюрдите в Сирия, докато Турция и Иран, за сега, не допускат хипотезата за кюрдска автономия.

Програмата на ООН "петрол срещу храна", помогна на автономията да се превърне от изостанала мизерстваща зона в процъфтяващ район с перспектива и надежди за по-добро бъдеще.

Войните в Залива, Ирак и Сирия поставят кюрдите в уникална ситуация, сравнима само с периода след Първата световна война: пред тях отново се отваря шансът да създадат държава, но Турция е на друго мнение, а Ердоган има амбиции да възстанови част от териториите на Османската империя и да утвърди Турция като водеща ислямска сила в света.

Амбициите на Ердоган се в противоречие с претенциите на Саудитска Арабия за ислямски световен лидер, стремящ се да наложи Саудитския салафизъм като основно и единствено течение в световния ислям. Това е причината САЩ, като най-близък съюзник на Саудитска Арабия да застанат на страната на кюрдите, с което парират турските амбиции за водещ религиозен и политически фактор в ислямския свят.

Освен в Турция много кюрди има в Иран, Ирак и Сирия, която беше добре "разбомирана", а кюрдите много добре въоръжени от щатските "съветници по сигурността". Тези американски действия (по скоро саудитски) доведохо да решението на Ердоган да предприеме военни действия срещу кюрдите в Сирия, под предлог, че се бори с Ислямска Държава.

Според международното право, военно навлизане в територията на суверенна държава може да стане само с резолюция на ООН или по молба на самата държава. Да не забравяме, че въпреки внушенията на медиите, Асад е легитимни президент на Сирия и няма резулюция на ООН, която да твърди обратното. Официалните власти в Сирия помолиха само Русия и Иран за военна помощ и всички други навлизания на самолети и сухопътни войски на сирийска територия са незаконни. Режимът на Ердоган ясно показа, както и военните действия на САЩ и Израел, че не уважават международното право и за тях няма санкции, затова спокойно могат на навлизат в териториите на суверенна държава без международни санкции.

В свят, в който международното право е потъпкано от правото на силния, не можем да очакваме, че скоро кюрдите ще имат своя държава. Въпреки, че земите на кюрдите обхващат територия с големината на Франция, а кюрдите наброяват 35 - 40 милиона, те нямат своя Кюрдистан. Кюрдите са четвърта по численост нация в региона след араби, турци и перси, така че е трудно да се говори за малцинствени проблеми в региона. Става въпрос за нация, която има право на своя държава, но Великите и Реглионалните сили са на друго мнение, защото щатската подкрепа цели да угоди на Саудитския крал, а не да доведе до независим Кюрдистан. 







8 януари 2018 г.

Основни течения в ислямската религия

Често в общественото пространство срещаме термни, сързани с исляма, но не разбираме напълно тяхното занчения. Идеята ми е, на кратко да отговря на въпроса - кои са шиити, сунити, салфити, хариджитите и разбира се уахабити. Като за последните има препратка към "саудитския уахабизъм", като най-активното и агресивно течение през 21 век.    



Както всички знаем ислямът е монотеистична релиягия, Бог е един (Алах), а негов пророк на земята е Мохамед (нарична още Мухаммад и Мухаммед). Той е роден през 570 или 571 г. в гр. Мека в Хиджа. Произлиза от рода Бану Хашим на племето кораиш (или курейши), което управлява града. Към рода (клана) на Хашемитите принадлежат освен Мохамед, първият имам на шиизма Али ибн Аби Талиб, както и династията на Хашемитите, която съществуваща и днес.

Ислямът се основава на Корана – книга, смятана от мюсюлманите за буквално слово на Аллах, още и на преданието (Сунната), описващо учението и дейността на пророка Мохамед.

Ислямското право (Шариат) включва подробни предписания за почти всяка област на личния и обществения живот, като обхваща теми от банковото и военното дело до благотворителността и защитата на околната среда.

В ислям се оформят четири основни правни школи, които възникват през 8 - началото на 9 в. Всяка школа (мазхаб) се придържа към определени принципи при тълкуването на нормите на шариата:

1. Ханифити са представители на умеранта ислюмска правна школата, наречена на името на основателя си Абу-Ханифа. Привържениците й допускат по-голяма свобода при тълкуването на шариатските принципи на религиозен живот и правни норми, като условието е решенията да са насочени към добруването на общността. Ханифитите преобладават в Турция, Ирак, Афганистан, Пакистан, Индия.

2. Маликити - преобладават в африканските страни, по-специално в Северна Африка - Тунис, Мароко, Алжир. Привържениците смятат за валидно и съгласието (иджма) на религиозната община при тълкуването на правните норми, това съгласие според тях намира израз във възгледите на богословите (улама).

3. Шафиити - консервативна школа, имат широко присъствие в Египет, Судан, Йордания, Индонезия; частично разпространение имат в Сирия, Турция, Саудитска Арабия, Афганистан. Придържа се най-строго към Сунна и към съгласуването на всички обреди.

4. Ханбалити - консервативната школа, по възгледите си са близки до маликитите, като поставят акцент върху богословските тълкувания. Имат присъствие главно в Саудитска Арабия.

Халифът
е духовния водач на мюсюлманите, смятан за управителят на мюслюманите без оглед от коя държава са, също така халифа е и политически водач на Хлаифата (Ислямска държава-империя).

Салафия (консервативно крило, не допускащи реформация) означава разбиране на религията такава, каквато са я проповядвали пророкът Мохамед и неговите сподвижници (сахабета). Салафитите имат за идеал патриархален, ранен период на исляма.

Хариджитите (първите реформатори в исляма) те вярват, че е допустимо неподчинението на халифа, ако последният не се придържа към шериата. Появява се през 7 в. в южната част на днешен Ирак, от тях водят началото на различни направелния, ерсеи, учения и направелния в исляма.

Разделението в исляма не само между различни религиозни школи (мазхабш), появяват се нови учения и ереси, които интерпретират религиозното учение по свои начини.


Двата основни клона в исляма са
сунитите и шиитите. 

Разколът започва, защото след смъртта на Мохамед (632 г.), той не посочва наследник, което води до огромно разделение в идеите за бъдещето на бързо растящата религия - кой да бъде първия праведен Халиф след Пророкът - Абу Бакр или братовчеда на Мохамед – Али ибн Аби Талиб.

I. Шиитите са около 15-20% от мюсюлманите в света. Шиизмът се оформя през 15 в. За шиитите Али ибн Аби Талиб (братовчед на Пророка и негов зет, женейки се за дъщеря му Фатима) е първият имам и първият законен наследник на Пророка. За разлика от другите клонове на исляма, шиитите смятат, че само Бог има право да избере представител, който да защитава исляма, Корана и шериата.

Ранните шиити често са били преследвани и до голяма степен са били опозиция на официалната власт. Мнозинството шиити днес принадлежат към общността Шиити на дванадесетте имама и обитават главно държавите Иран, Азербайджан, Ирак, Ливан, Саудитска Арабия, Бахрейн, Индия, Пакистан, Сирия и Йемен.

От своя стран шиитския ислям има разлини разклонения:

- "Традиционните" шиити, те са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, но живеят и във други държави. Те съставляват 36,3% от местното население и 38,6% от местните мюсюлмани в страните от Близкия изток. След смъртта на Али през 661 г., култът е пренесен върху неговия син Хасан, а след смъртта на Хасан – върху по-младия му брат Хюсеин. Мъченическата смърт на Хюсеин в Кербала (Ирак) през 680 г. прави този град свещен за шиитите. В Иран, където шиитството е държавна религия след Ислямската революция от 1979 г., се наблюдава широко навлизане на духовници в обществения живот, с подкрепата на политическия елит.

- Алевитите, наричани също алиани, ислямско течение представено в Турция, Близкия изток (Сирия и Ирак), Балканите и малки групи в северозападен Иран. Те не използват традиционната ритуалност на исляма, а почитат гробници на алевийски светци (тюрбета) с курбани, дарове, свещи, вино и ракия, музика и танци. Жените се смятат за равностойни с мъжете – участват задължително в ритуалите, не носят фередже и шалвари (поне до неотдавна).

- Алауити са елигиозна общност, концентрирана в главно в Сирия. Алауитите в Сирия се сдобиват политическа легитимация чрез бившия и настоящ президенти Хафез ал-Асад и сина му Башар ал-Асад. Те са едни от най-либералните и най-толерантни учения в исляма, много близки до алианите/алевитите.

II. Сунитите отхвърлят идеята за особената природа на Али ибн Аби Талиб и правото на потомците му. За сунитите Али е четвъртият и последен от праведните халифи, а не първи. Според сунитите законният наследник на Мохамед е Абу Бакр (неговия тъст, баща на една от съпругите му - Аиша) и първият правоверен халиф, докато за шиитите законният наследник е Али, а Абу Бакр е само узурпатор.

Те не признават възможността за посредничество между Аллах и хората след смъртта на пророка Мохамед. За сунитите особено важно е следването на суната (постъпките и изказванията) на Пророка, на спазването на традициите, на участието на общността в избора на своя глава халифа.

Суните също се делят на различни течения - от изповядващи умерен сунитски ислям според ханифитска правна школа, до крайно-консервативните уахабити, които са тема на тази публикация.

- Уахабизмът е ултраконсервативно реформаторско движение в сунитския ислям от 18 в. и доминираща форма на исляма на Арабския полуостров, части от Африка и Западен Ирак, за уахабизма може да прочете тук 🌎.

През последните 20 години уахабистката пропаганда в явен или прикрит вид спечели значителни успехи сред мюсюлманските общности в цял свят. Мнозина свързват тези успехи с щедрата финансова помощ, която уахабистите предоставяха на мюсюлманското население в цял сявт, включително и на Балканите.

В илямския свят уахабитите задълбочават разделението между сунити и шиити, тяхнта цел е налагнето на уахабизмът като доминираща идеология във всички мюсюлмански държави.


Ислямския тероризъм не е създаден от лидери или държави, той е динамичен и неуловим, защото е подчинен на идеология, това е идеологията на уахабитите.

Всички терористите (от мюсюлмански братя, Ал-кайда, Боко Харам, Ал-Шабаб, Ал-Шариа, ИДИЛ и техните поддръжници, както и още хиляди политчески и полувеонизирани организации) не са режим, племе, държава, всички те са подчинени на една идеология - това е крайно консервативната форма на исляма - уахабизъм.


Мнозина ще се изненадат, че уахабизъма и салафизъма са официално наложени в страни като Саудитска Арабия, Дубай, ОАЕ и Катар, които са най-верните съюзници на най-либреалните Великобритания, САЩ, Израел, Франция и Германия в Ислямския Свят. 

Крайно консервативна форма на исляма печели и нови територии - това са мюсюлманите в Западна Европа, Кавказките републики на РФ, Азия, Африка и Турция. За радикалнита идеологията няма държави, граници и континенти, тя не се спира с полиция, войни и разследвания, тя се размножава със среиозна финансова подкрепа и се храни от бедността, невежеството и неграмотността.