Търсене в този блог

19 февруари 2018 г.

Джендър идеолагията на Джудит Бътлър



Масово се ползва феминиското движение като оправдание за новата мейнстрийм идеология - т.нар. "джендър".

Не можем да отречем, че над 150 години продължава борбата на жените за равнопоставеност. Феминизмът има своите основания и когато през 20 век равноправието частично е постиганото, а през 21 век затвърдено в повечето страни в света. Интересно е, че "джендър идеологията" се появи първо в страните, в които равноправието между двата пола бе постигнато напълно.

Това ново и модерно течение далеч надхвърля радикалния феминизъм
, защото отрича половото разделение, световните религии и семейството, като основна социална единица в обществото. Разбира се, то е немислимо в салафитските и уахабитските държави, за сметка на западноевропейските държави, САЩ, Канада, Австарлия и Нова Зеландия, които са напълно погълнати от тази нова идеология, която вече налагана като норма, а всички традиционни хора са обвинени в хомофобия.



Главен идеолог на джендър теорията е Джудит Бътлър, родена през 1956 г. Тя израства в САЩ в образовано еврейско семействоПрез 1984 г. Йейлският университет й присъжда докторска титла за дисертация върху понятието за желанието при Хегел. Тя е професор по реторика в Университета Бъркли.

От 2006 г. заема катедрата по философия „Хана Аренд” в European Graduate School в Швейцария.

От 1999 г. Джудит Бътлър принадлежи към Guggenheim Fellowship.

От 2001 г. към Rockefeller Fellowship.

През 2004 г. тя получава Brudner Prize на Йейлския университет за особени заслуги „for lesbian and gay studies”.

През 2008 г. е отличена с Andrew W. Mellon Award, отличие, дотирано с 1,5 млн. долара, което позволява на носителите „да преподават и изследват при особено изгодни условия”.

От 2012 г. Бътлър е гост професор в Columbia University, същата година получава и наградата „Теодор В. Адорно” от 50 хил. евро.

Странно е, че „субверсивната” теория на Джудит Бътлър (субверсия означава преврат, сваляне, събаряне, унищожение, развала) и на нейните учители се приветства, насърчава и подкрепя от академичните елити в неолибералния свят. Джендър идеологията се налага от неолибералните елити, медии, политици, НПО под прикритието на равнопоставеността на жените и мъжете, което всъщност се оказва един тактически преходен стадий, целящ да осъди отстрани традиционните порядки.

Старата дума sex(пол) трябва да бъде заменена от нова “gander” (родов пол или социален пол), за да разобличи, дестабилизира и премахне половата полярност.

Според Джудит Бътлър “биологичния пол” не съществува, няма мъже и жени. Полът е една фантазия, нещо, в което вярваме, защото често ни е повтаряно. Социалният пол (джендър) не е свързан с биологичния пол, той не играе изобщо никаква роля, той възниква само защото е създаден от езика и хората вярват в това, което непрекъснато чуват. През погледа на Джудит Бътлър идентичността е свободно рееща се и гъвкава, не съществуват мъжко и женско същество, а само определено „изпълнение” (пърформанс), поведение, което може да се променя по всяко време.

Джендър тезата е, че докато има жени - жените могат да бъдат потискани и докато има хетеросексуална нормалност- ще има дискриминация на хомосексуалността и другите форми на желанието”. Т.е. с ликвидирането на половата идентичност (човекът е безполов индивид) ще се еманципира от диктатурата на природата, ще осъществи пълната свобода на избора, избор на пол, самоопределение, сексуалност и принадлежност.

Бътлър отива по-далеч, като заявява: „Табуто върху кръвосмешението е юридически закон, който едновременно забранява кръвосмесителните актове и конструира някакви родово-полово белязани субективности чрез механизма на принудителна идентификация... Табуто върху кръвосмешението не само забранява сексуалното съединяване на членове от една и съща родствена линия, но включва и табу върху хомосексуалността”. С други думи кръвосмешението, трябва да отхвърлено като морално и юридическо престъпление, защото ограничава хомосексуалността и кръвосмешението не е осъдително според джендър идеологията.

Семействата, според Бътлър, се определят вече не от брака и произхода, а децата не се зачеват, а се „проектират” („designed”) и се отглеждат с помощта на всякакви технически възможности като даряване на семенна течност, сурогатно майчинство, изкуствена утроба и генна манипулация.

Джендър идеологията се представя на младото студентско поколение като достижение на модерното мислене. Персоналът на служби, стопански предприятия и образователни институции се приучва на джендър. Всичко това се случва, без да има публичен дискурс за това нито в парламента, нито в медиите. Никой не знае какво е джендър, но въпреки това джендър става мейнстрийм норма.

Джендър идеолагията отхвърля "Всеобщата декларация за правата на човека", приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. В нея се казва: „Семейството е естествена и основна клетка на обществото и има право на закрила от обществото и от държавата.” (чл. 16). С унищожаването на семейство е първата стъпка към разрушаване на християнските ценности и ние вече сме свидетели на последствията. През последните четири десетилетия раждаемостта спада в почри всички европейски страни много под нивото на оцеляване. В същата степен, в която се опитват да компенсират дефицита чрез миграция, европейските държави жертват своята собствена култура, ценности и традиции. Европа рязко се променя - деомографиски, кутурно и религиозно. 

Неолиберализма и мултикултурализмът имат сходни цели, а джендър нормите не им противоречат:

1. Налагане на Нов Световен Ред, нови норми на поведение, нов морал.
2. Премахване на семейството, като основна социална единица.
3. Изкореняване на християнстиянските ценности, насаждане на тотален атеизъм.
4. Обществено възпитание на децата, възпитание на следващите поколения в извън семейна среда.
5. Интернационализмът е преименуван на Глобализъм.

Пет прости цели, които ще променят света, след като 
Марксизма и Ленинизма не успяха, идеолозите отново са евреи. Европа се превръща в хабитат на джендъри атеисти, емигранти (няколко поколения) - главно мюсюлмани, християни - обявени за ненормални и хомофоби. В същото време Саудитска Арабия бе избрана за защитник на правата на жените, постоянен член на Комитета за статута на жените към ООН, въпреки, че в тази държава жените са едни от най-безправните индивиди в света.

Неолиберализма и мултикултурализмът налагат нормата, че хетеросексуалните „сигнатури” на обществото трябва да се изличат във всички области. Мъж и жена, брак, религия, семейство, баща и майка, сексуалност и плодовитост трябва да се унищожи из корен. Новите дискриминирани в “Западния свят” ще станат християнските семейства и хетеросексуалните, защото те ограничават “правата” на различните, джендарите и неолибералите.

Ако искаме да запазим дори и минимален шанс да съхраним нашата хилядолетна култура, традиции и начин на живот, “джендър идеологията” трябва да бъде разобличена и изтласкана, защото всяка крайност е лоша, “джендър идеологията” не защитава жените, а отрича половете, семейството, християнските ценности и биологичните закони.

Кажете НЕ на всички, които ни “продават” джендър идеологията, без значение в каква “опаковка” ни я поднасят.


21 януари 2018 г.

Кюрдистан - митове и факти


Кюрдите са древен народ, чиито корени стигат назад до времето на Вавилон и Асирия, но никога не са имали своя държава. Тяхната история може да се определи само с една дума - война. Затова и на езика им "корд" означава меч. Историческата орис и страданията родеят този народ с евреите, но кюрдите и днес остават разсечени между четири държави: Иран, Турция, Ирак и Сирия.


След края на Първата световна война „новият ред” в региона се обсъжда на Парижката мирна конференция.

В тази война Германия е съюзник на Османската империя. С помощта на истанбулския халиф, който е висшата религиозна инстанция за мюсюлманите-сунити, германците призовават всички араби на Свещена война (джихад) срещу британците. В отговор британците сключват съюз с Хусейн бен Али, който е „пазител” на светите места Мека и Медина в днешна Саудитска Арабия и в тази си функция е вторият по важност религиозен авторитет след халифа.

През октомври 1915 година главният британски комисар на Египет Хенри МакМахън отправя примамливо предложение към Хусейн бен Али - ако арабите подкрепят британците, в отплата бен Али ще получи възможността да си направи собствено арабско царство: „Великобритания е готова да признае и да спазва независимостта на арабите в рамките на предложените от бен Али граници”.

Сделката е сключена. Начело на арабите застава синът на бен Али, Файсал бен Хусейн. Заедно с британския агент Томас Едуард Лорънс, известен още като „Лорънс Арабски”, Файсал бен Хусейн наистина успява да изтласка османците.

През май 1916 британският дипломат Марк Сайкс и френският му колега Франсоа Жорж-Пико сключват тогава едно тайно споразумение, останало в историята като "Пакта Сайкс-Пико".

С тайната договореност между Сайкс и Пико англичаните и французите си поделят голяма част от Османската империя още преди окончателно да са постигнали победа в Първата световна война - поделят си я, без да дадат думата на хората, които живеят в този регион. Французите получават териториите, простиращи се от днешния турски Югоизток, през Северен Ирак и Сирия, та чак до Ливан. За британците остават земите в Южен и Централен Ирак. Останалата част от територията - днес там се намират Сирия и Йордания, Западен Ирак и североизточната част от Арабския полуостров - по замисъл трябва да се влее в едно ново арабско кралство под британско-френско попечителство.

След края на Първата световна война „новият ред” в региона се обсъжда на Парижката мирна конференция. Файсал настойчиво се застъпва за правата на арабите, но кюрдите отново са изиграни и остават без собствена държава.

Парижката мирна конференция взима решения със сериозни последици: тъкмо тя създава двете държави Сирия и Ирак. С мандат от Обществото на народите през 1922 година е потвърдено раждането и на трета държава - Ливан. Пак с мандат на Обществото на народите през същата 1922 година е решено да се изгради „национално отечество за еврейския народ” - именно това е зародишът на бъдещ Израел.

Мирът, подписан в Севр на 10 август 1920 г., предвижда създаването и на суверенна държава Кюрдистан. Но тази част от договора така и не е изпълнена - на 23 юли 1923 г. Лозанският договор откъсва от Кюрдистан областта, която е принадлежала на Османската империя. Част от земите влизат в състава на Турция, друга е поставена под протектората на Великобритания и Франция, където по-късно възникват Ирак и Сирия.

Турският представител в Лозана Исмет паша заявява: "Кюрди и турци - това са две съставни републики. Кюрдите не са малцинство, а нация".

Политиката на Кемал Ататюрк е пълна асимилация на всички езици, култури и етноси и претопяването им в "единна нация". Нарушена е най-важната т. 39 от Лозанския договор, според която всеки гражданин на Турция има право да използва родния си език във всички области на живота. Кюрдският език е забранен, забранени са дори понятията кюрд и Кюрдистан.

Мустафа Кемал е роден в семейството на дребен митнически чиновник в Солун и е загубил баща си, още когато е бил млад. Не е доказано вярването, разпространено сред евреите, и мюсюлманите в Турция, че семейството му по произход е дьонме (крипто-евреии). Ататюрк е имал основателни причини да прикрива Дьонме произхода си. Не само на Дьонме (които се женели само помежду си и наброявали 15,000, концентрирани основно в Солун, в навечерието на Първата световна война), и мюсулманите, и евреите, гладали презрително, като на еретици. Те са имали репутация на сексуално разпуснати, което едвали е било ласкателно за тяхното потомство.

Веднага след войната, Великобритания откъсва Транс-Йордания от Палестина и така поставя основите на днешното кралство Йордания. А още в края на 19 век британците взимат под своя закрила малкото емирство Кувейт, което след Първата световна война обявяват за независима държава. Още от 1915 саудите и останлите уахабитиски диктатури стават най-верните съюзници на Запада срещу останалите арабски народи в Близкия Изток.

Двете идеологии – уахабизмът в исляма и ционизмът, на повърхността могат да изглеждат като несвързани една с друга, но и двете иделогии се появяват след Първата Световна война, в един регион, имащи един и същи генезис - еврейското лоби в Западна Европа и САЩ.

"Бурята в залива" осигури мир и относително спокойствие за кюрдите в Ирак, макар че това отново бе платено с безброй жертви и 2.3 млн. бежанци след жестоко потушеното въстание в края на първата персийска война. Северната зона, "забранена за полети", която САЩ и Великобритания установиха над земите им - и над кюрдските петролни полета при Мосул и Киркук, спря настъплението на армията на Саддам срещу бунтовниците.

Под щита на контролираната зона за 12 години кюрдите изградиха своя автономия Ирак. Тук се провеждат парламентарни избори, има свобода на словото, на вероизповеданията, равноправие на етническите общности, десетки вестници и тв станции, макар двете основни партии - Демократическата партия на Барзани и Патриотичният съюз на Талабани, да са си поделили властта. Едната управлява от Сулеймания, другата от град Арбил. С подобна свобода може да се похвалят само кюрдите в Сирия, докато Турция и Иран, за сега, не допускат хипотезата за кюрдска автономия.

Фиксираният финансов дял от 13 век, който областта получава по програмата на ООН "петрол срещу храна", помогна на автономията да се превърне от изостанала мизерстваща зона в процъфтяващ район с перспектива и надежди за по-добро бъдеще.

Войните в Залива, Ирак и Сирия поставят кюрдите в уникална ситуация, сравнима само с периода след Първата световна война: пред тях отново се отваря шансът да създадат държава, но Турция е на друго мнение, а Ердоган има амбиции да възстанови част от териториите на Османската империя и да утвърди Турция като водеща ислямска сила в света.

Амбициите на Ердоган се в противоречие с претенциите на Саудитска Арабия за ислямски световен лидер, стремящ се да наложи Саудитския салафизъм като основно и единствено течение в световния ислям. Това е причината САЩ, като най-близък съюзник на Саудитска Арабия да застанат на страната на кюрдите, с което парират турските амбиции за водещ религиозен и политически фактор в ислямския свят.

Освен в Турция много кюрди има в Иран, Ирак и Сирия, която беше добре "разбомирана", а кюрдите много добре въоръжени от щатските "съветници по сигурността". Тези американски действия (по скоро саудитски) доведохо да решението на Ердоган да предприеме военни действия срещу кюрдите в Сирия, под предлог, че се бори с Ислямска Държава.

Според международното право, военно навлизане в територията на суверенна държава може да стане само с резолюция на ООН или по молба на самата държава. Да не забравяме, че въпреки внушенията на медиите, Асад е легитимни президент на Сирия и няма резулюция на ООН, която да твърди обратното. Официалните власти в Сирия помолиха само Русия и Иран за военна помощ и всички други навлизания на самолети и сухопътни войски на сирийска територия са незаконни. Режимът на Ердоган ясно показа, както и военните действия на САЩ и Израел, че не уважават международното право и за тях няма санкции, затова спокойно могат на навлизат в териториите на суверенна държава без международното санкции.

В свят, в който международното право е потъпкано от правото на силния, не можем да очакваме, че скоро кюрдите ще имат своя държава. Въпреки, че земите на кюрдите обхващат територия с големината на Франция, а кюрдите наброяват 35 - 40 милиона, те нямат своя Кюрдистан. Кюрдите са четвърта по численост нация в региона след араби, турци и перси, така че е трудно да се говори за малцинствени проблеми в региона. Става въпрос за нация, която има право на своя държава, но Великите и Реглионалните сили са на друго мнение, защото щатската подкрепа цели да угоди на Саудитския крал, а не да доведе до независим Кюрдистан. 







8 януари 2018 г.

Основни течения в ислямската религия

Често в общественото пространство срещаме термни, сързани с исляма, но не разбираме напълно тяхното занчения. Идеята ми е, на кратко да отговря на въпроса - кои са шиити, сунити, салфити, хариджитите и разбира се уахабити. Като за последните има препратка към "саудитския уахабизъм", като най-активното и агресивно течение през 21 век.    



Както всички знаем ислямът е монотеистична релиягия, Бог е един (Алах), а негов пророк на земята е Мохамед (нарична още Мухаммад и Мухаммед). Той е роден през 570 или 571 г. в гр. Мека в Хиджа. Произлиза от рода Бану Хашим на племето кораиш (или курейши), което управлява града. Към рода (клана) на Хашемитите принадлежат освен Мохамед, първият имам на шиизма Али ибн Аби Талиб, както и династията на Хашемитите, която съществуваща и днес.

Ислямът се основава на Корана – книга, смятана от мюсюлманите за буквално слово на Аллах, още и на преданието (Сунната), описващо учението и дейността на пророка Мохамед.

Ислямското право (Шариат) включва подробни предписания за почти всяка област на личния и обществения живот, като обхваща теми от банковото и военното дело до благотворителността и защитата на околната среда.

В ислям се оформят четири основни правни школи, които възникват през 8 - началото на 9 в. Всяка школа (мазхаб) се придържа към определени принципи при тълкуването на нормите на шариата:

1. Ханифити са представители на умеранта ислюмска правна школата, наречена на името на основателя си Абу-Ханифа. Привържениците й допускат по-голяма свобода при тълкуването на шариатските принципи на религиозен живот и правни норми, като условието е решенията да са насочени към добруването на общността. Ханифитите преобладават в Турция, Ирак, Афганистан, Пакистан, Индия.

2. Маликити - преобладават в африканските страни, по-специално в Северна Африка - Тунис, Мароко, Алжир. Привържениците смятат за валидно и съгласието (иджма) на религиозната община при тълкуването на правните норми, това съгласие според тях намира израз във възгледите на богословите (улама).

3. Шафиити - консервативна школа, имат широко присъствие в Египет, Судан, Йордания, Индонезия; частично разпространение имат в Сирия, Турция, Саудитска Арабия, Афганистан. Придържа се най-строго към Сунна и към съгласуването на всички обреди.

4. Ханбалити - консервативната школа, по възгледите си са близки до маликитите, като поставят акцент върху богословските тълкувания. Имат присъствие главно в Саудитска Арабия.

Халифът
е духовния водач на мюсюлманите, смятан за управителят на мюслюманите без оглед от коя държава са, също така халифа е и политически водач на Хлаифата (Ислямска държава-империя).

Салафия (консервативно крило, не допускащи реформация) означава разбиране на религията такава, каквато са я проповядвали пророкът Мохамед и неговите сподвижници (сахабета). Салафитите имат за идеал патриархален, ранен период на исляма.

Хариджитите (първите реформатори в исляма) те вярват, че е допустимо неподчинението на халифа, ако последният не се придържа към шериата. Появява се през 7 в. в южната част на днешен Ирак, от тях водят началото на различни направелния, ерсеи, учения и направелния в исляма.

Разделението в исляма не само между различни религиозни школи (мазхабш), появяват се нови учения и ереси, които интерпретират религиозното учение по свои начини.


Двата основни клона в исляма са
сунитите и шиитите. 

Разколът започва, защото след смъртта на Мохамед (632 г.), той не посочва наследник, което води до огромно разделение в идеите за бъдещето на бързо растящата религия - кой да бъде първия праведен Халиф след Пророкът - Абу Бакр или братовчеда на Мохамед – Али ибн Аби Талиб.

I. Шиитите са около 15-20% от мюсюлманите в света. Шиизмът се оформя през 15 в. За шиитите Али ибн Аби Талиб (братовчед на Пророка и негов зет, женейки се за дъщеря му Фатима) е първият имам и първият законен наследник на Пророка. За разлика от другите клонове на исляма, шиитите смятат, че само Бог има право да избере представител, който да защитава исляма, Корана и шериата.

Ранните шиити често са били преследвани и до голяма степен са били опозиция на официалната власт. Мнозинството шиити днес принадлежат към общността Шиити на дванадесетте имама и обитават главно държавите Иран, Азербайджан, Ирак, Ливан, Саудитска Арабия, Бахрейн, Индия, Пакистан, Сирия и Йемен.

От своя стран шиитския ислям има разлини разклонения:

- "Традиционните" шиити, те са мнозинство в Иран, Ирак, Азербайджан, но живеят и във други държави. Те съставляват 36,3% от местното население и 38,6% от местните мюсюлмани в страните от Близкия изток. След смъртта на Али през 661 г., култът е пренесен върху неговия син Хасан, а след смъртта на Хасан – върху по-младия му брат Хюсеин. Мъченическата смърт на Хюсеин в Кербала (Ирак) през 680 г. прави този град свещен за шиитите. В Иран, където шиитството е държавна религия след Ислямската революция от 1979 г., се наблюдава широко навлизане на духовници в обществения живот, с подкрепата на политическия елит.

- Алевитите, наричани също алиани, ислямско течение представено в Турция, Близкия изток (Сирия и Ирак), Балканите и малки групи в северозападен Иран. Те не използват традиционната ритуалност на исляма, а почитат гробници на алевийски светци (тюрбета) с курбани, дарове, свещи, вино и ракия, музика и танци. Жените се смятат за равностойни с мъжете – участват задължително в ритуалите, не носят фередже и шалвари (поне до неотдавна).

- Алауити са елигиозна общност, концентрирана в главно в Сирия. Алауитите в Сирия се сдобиват политическа легитимация чрез бившия и настоящ президенти Хафез ал-Асад и сина му Башар ал-Асад. Те са едни от най-либералните и най-толерантни учения в исляма, много близки до алианите/алевитите.

II. Сунитите отхвърлят идеята за особената природа на Али ибн Аби Талиб и правото на потомците му. За сунитите Али е четвъртият и последен от праведните халифи, а не първи. Според сунитите законният наследник на Мохамед е Абу Бакр (неговия тъст, баща на една от съпругите му - Аиша) и първият правоверен халиф, докато за шиитите законният наследник е Али, а Абу Бакр е само узурпатор.

Те не признават възможността за посредничество между Аллах и хората след смъртта на пророка Мохамед. За сунитите особено важно е следването на суната (постъпките и изказванията) на Пророка, на спазването на традициите, на участието на общността в избора на своя глава халифа.

Суните също се делят на различни течения - от изповядващи умерен сунитски ислям според ханифитска правна школа, до крайно-консервативните уахабити, които са тема на тази публикация.

- Уахабизмът е ултраконсервативно реформаторско движение в сунитския ислям от 18 в. и доминираща форма на исляма на Арабския полуостров, части от Африка и Западен Ирак, за уахабизма може да прочете тук 🌎.

През последните 20 години уахабистката пропаганда в явен или прикрит вид спечели значителни успехи сред мюсюлманските общности в цял свят. Мнозина свързват тези успехи с щедрата финансова помощ, която уахабистите предоставяха на мюсюлманското население в цял сявт, включително и на Балканите.

В илямския свят уахабитите задълбочават разделението между сунити и шиити, тяхнта цел е налагнето на уахабизмът като доминираща идеология във всички мюсюлмански държави.


Ислямския тероризъм не е създаден от лидери или държави, той е динамичен и неуловим, защото е подчинен на идеология, това е идеологията на уахабитите.

Всички терористите (от мюсюлмански братя, Ал-кайда, Боко Харам, Ал-Шабаб, Ал-Шариа, ИДИЛ и техните поддръжници, както и още хиляди политчески и полувеонизирани организации) не са режим, племе, държава, всички те са подчинени на една идеология - това е крайно консервативната форма на исляма - уахабизъм.


Мнозина ще се изненадат, че уахабизъма и салафизъма са официално наложени в страни като Саудитска Арабия, Дубай, ОАЕ и Катар, които са най-верните съюзници на най-либреалните Великобритания, САЩ, Израел, Франция и Германия в Ислямския Свят. 

Крайно консервативна форма на исляма печели и нови територии - това са мюсюлманите в Западна Европа, Кавказките републики на РФ, Азия, Африка и Турция. За радикалнита идеологията няма държави, граници и континенти, тя не се спира с полиция, войни и разследвания, тя се размножава със среиозна финансова подкрепа и се храни от бедността, невежеството и неграмотността.