Търсене в този блог

19 януари 2016 г.

Древна България



1. Защо Велика България на х(к)ан Кубрат е различна от Стара (Древна) Велика България?


Нима първото българско държавно образование е създадената от Кубрат държава, наречена от Теофан Изповедник просто „Отвъдпонтийска България” („Отвъдчерноморска България”) и нима тя е идентична със Старата Велика България, държавата, която той изписва като „Древната и Велика България”(TH PALAIA I MEГAЛI BOUЛГAPIA), която изглежда е съществувала много преди написването на хрониката му през VІІ в. и е възникнала според „Именника на на българските владетели” още през 165 г.сл.н.е. в района на Кавказко-Черноморския басейн?

Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) [1] пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска държава. Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век) [2[] Михаил Сирийски (VII век) [3].

Арменският историк Вардапет Гевонд (VIII век) [4] приравнява скитите и сарматите с българите, установили се трайно в Кавказ най-късно до І век пр. Хр. по времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). От цялостният контекст на творбата му, се вижда ясно, че говори за същите територии, владени от Стара Велика България, в които остава най-стария от синовете на Кубрат - Бат Баян. В същият дух е и съобщението на Аарбския летописец Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей (1226-1286):

"Народът, който били скити, ромеите, наричали българи".

В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар-Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан.

Защо в науката се твърди, че първата Велика България е държава създадена от Кубрат? Просто защото това е наложена догмата, че първото държавно обединение, създадено от българите в Предкавказието и Приазовието, е държавата на Кубрат. При това тази държава, благодарение на съветската историография, е обявена за номадска, при условие, че много преди нейното създаване има извор от средата на VІ в. на сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, който твърди, че в този регион, на север от аланите, българите имат градове.

Изумително е, но учените и до днес наричат държавата на Кубрат, която е била създадена през 629г. – Велика България. Теофан Изповедник, обаче, говори за две държави. Държавата, която превземат хазарите към 669г. е наречена от Теофан „Отвъдпонтийска България” (Отвъдчерноморска България”), докато държавата, която той изписва „Древна Велика България” очевидно е съществувала много преди VІІ в., защото автора на хрониката е от края на VІІ в. и едва ли може да нарече „древна” („стара”) една държава, която е създадена през същият този VІІ в., каквато е държавата на Орган и Кубрат.

Търсенето на началната година на създаването на „Древна Велика България” може да бъде съотнесено, на основание на „Именикa на българските владетели”, единствено към предходникът на Орган и Кубрат, т.е. към „Ирник от рода Дуло”.

Проучването на сведенията за Ирник, чиято дейност в същият приазовски регион датира след 465г. (Приск, Прокопий Кесарийский), като сироезичните автори Мар Абас Катина и Псевдо-Захарий Ритор в периода ІV – VІ векове, наричат „българи”, са известни при гръкоезичните автори от VІ в. и VІІ в. Прокопий Кесарийский, Агатий, Менандър, Теофилакт...чрез термина „утигури”.




Карта от Равенския космограф

Това е една от най-неудобни карти, тя е от 6 век. Направена е повече от 100 години преди официалната 681г. На нея е отбелязана територия, която отдавна е позната под показаните названия (ясно се виждат наименованията Тракия и Българи). Картата е датирана и като по късна, но истинската й възраст остава неуточнена. На картата е посочено и Боспорското царство което спира да съществува 370 г. от новата ера. Картата дори е определено по-стара от заявената датировка, смятат радетелите за националната кауза.

На карта на света от 6 век от Равенски космограф е отбелязано името "bulgare" и следния текст: "В Тракия и Македония и Долна Мизия отскоро българи живеят...". За автор на тези думи, косомографа посочва Йорданес - готски историк от 6 в. ('Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant'. Ravennati Cosmographus, IV). Думата "modo" погрешно бе превеждана от латински, като "само", въпреки че първите три значения на думата са "сега", "отскоро", и "от някое време".

„Древна Велика България” е държавата създадена от 165г. и просъществувала до 565г. в Боспор (Прокопий Кесарийский) и Предкавказието, в която има множество български градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските владетели”) дори мастити професори говоря, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските владетели” е всъщност Ернак, третият син на Атила.

В заключение, можем да кажем, че Стара Велика България (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία), както е наричана от византийските автори, е ранносредновековна българска държава, възникнала според „Именника на на българските владетели” и други древни текстовете на римски, арменски, византийски, арабски и сирийски летописи, още през ІІ век, след 165 г.сл.н.е. в района на Кавказко-Черноморския басейн, простираща се в земите между Кавказ, Волга и Карпатите. Тя представлявала военно-племенен съюз на българите и сродните им племена, част от големия масагетски масив (крайдунавските скити, масагети, хуни, гети, мизи, мирмидони, кимерии).

Тук припомням и думите на летописеца Йордан от 6 век, който пише: "От земите на българите излезе хунската ярост".


2. Българите в Европа след Хунската империя

Съдбата на кавказките българи се променя рязко, след като в 370г. хуните преминават река Волга и нападат аланите, а после и готите. В тези кампании българите воюват на страната на хуните, чието върховенство са принудени да приемат и благодарение на което още в 378-380 г. установяват първите си поселища в римската провинция Мизия, днешна Северна България. По-късно, част от българите заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав.

В картата на св. Евсевий Йероним, по това времето около 380г., когато е била съставена, при обозначаване на римската провинция Мизия, днешна Северна България ВЕЧЕ стои надписа "Mesia hec & Vulgaria" ("Мизия, тук и България").

След смъртта на Атила през 453 г. се разпада и хунската империя. През 455 г. гепидите на Ардарих, които са васали на Атила, убиват престолонаследника и негов първороден син Елак и се отцепват с остроготите от хунската империя. Другите двама сина на Атила, Дентцик и Ирник, се оттеглят в Малка Скития (Добруджа) над Дунав. Дентцик командва земите от Черно море до р. Сава, а Ирник се връща с българите, наричани и "утигури" (Прокопий Кесарийски), на изток, за да отблъсне появилите се при Волга авари и савири през 463 г. Така след разпада на на хунската империя , се оформят две ядра на "пра"-българския етнос – едното в Европа - Панония и Мизия, а другото – в Приазовието и Прикаспието.

Във византийските летописи за първи път аварите са упоменати през втората половина на V в. от Приск Панийски. Към 463/465 г. аварите нападат савирите и ги прогонват на запад от Волга. Тогава аварите са спряни от българите, както научаваме във византийския сборник от Х в. `Свидас`, където под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... - „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана…и т.н“

След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите стават фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставят в сянка римската курия, която загубва влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим е прекъсната. Теофан Изповедник (8/9 в.) и Марцелин Комес пишат:

„В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, и „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“

Още през IV век българи се заселват в Панония около V-VI в., по времето на Атила. Известна част от българските племена - утигурите и кутригурите остават в Панония и след разгрома на хуните създават Панонска България. През 480–486г. византийският император Зенон сключва съюз с панонските българи срещу остготите.

По времето на Зенон е сложен край на Римската империя на запад, след свалянето на последните императори Непот и Ромул Августул от техните варварски военачалници. Тези събития се отбелязват от повечето историци като края на античната епоха. След смъртта на последния Римски император Зенон (491) през 493–499–502г. български отряди нахлуват в Тракия, а от началото на ІV век датират и първите им трайни поселения на Балканския полуостров.

За панoнските българите, латинският писател Енодий Тицийски (473-524г.) говори, че били непобедими и владеели всичко, включително Среден и Долен Дунав и Черноморските пространства. Тази хегамония е прекъсната от Теодорих Велики  (474 - 526) крал на остготите,

Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики:

„Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“.

През 497 г. византийския император Анастасий I признава Теодорих за крал на готите и императорски регент в Италия. Неговото царство освен Италия обхваща Далмация, Норик, Реция и части от Панония. Част от българите остават в Панония, но част от българите се спускат на юг в териториите на днешна Италия.


В периода 500-520г. българите проникват на Апенините. Планината Булгерия на юг от Неапол, е най-западното планинско гнездо на древните българи още от 568–569г., когато група панонски българи, включени във войската на лангобардския крал Албоин, се заселват в Северна Италия. Именно затова в тази държава, има и много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери.

Българите, които стават в Панония са включени в състава на Аварския хаганат. През 631 година избухнала междуособна война между Алцековите българи и аварските вождове за престола на хаганата, в която 'пра'българите били разбити и се преселили в Бавария.

Баварците, по това време били подвластни на франкския крал Дагоберт I, който по-късно нарежда българите да бъдат избити. Оцелелите бягат в Северна Италия (VII в.) следвайки първата българска вълна на Апенините от първата половина на VI в.

Х(к)ан Алцек (Alzeco, Alcek, Aldigar, Altsek, Altzek, Alzec, Altsikurs) според Теофан Изповедник е петият син на х(к)ан Кубрат, който е живял в Италия.

За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече — в съчинението си "Български преселници в Италия през VI в."(1933) Павел Дякон отделя място в историята си за преселването на българите в областта Беневентум: под предводителството на х(к)ан Алцек българите дошли в Италия при краля на лангобардите Гримуалд I (662-667), който прави Алцек гасталд и го изпратил при сина си Ромуалд I от Беневенто в Беневентум, където се заселили в Сепино, Бояно и Изерния в регион Молизе.

Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417г. - пише авторът — българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и българите жители на Милано. Към 1933г. Д'Амико брои потомците на древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души.

Около 80-те години на VI век остатъкът от панонските българи, начело с Кубер, въстават срещу аварите. На страната на българите застават и част от пленниците - славяни, взети от аварите във войните с Византия. Вероятно затова Кубер и подвластните му племена се насочват на юг, към земите на Македония, в близост до днешния град Битоля. Канас/княз Кубер установява мирни отношения с Византия и се премества в околностите на Солун. Така заселването на куберовите българи в Македония води до създаването на военно-племенен съюз наречени "склавини" [7].


Все повече изследователи се насочват към историята на българите в Италия: http://ziezi.net/amico/amico.htm


3. Българите в Кавказ

Най-старото сведение за българи в Кавказ е оставил около 482г. бащата на арменската историография Мовсес Хоренаци. Той споменава, че “в дните на Аршак” в Страната на българите в Кавказ започват големи размирици и една част от тях, наречена с името Влъндур булкар, водена от Вунд (българина), се заселва в Северна Армения, където се заселват в област с името Вананд.

Преселението на Вундовите българи в Армения става в 186 или 187г. сл. Хр по време на царуването на Валаршак и сина му Аршак (в действителност и двамата са партяни от Аршакидската династия), което ще рече през IІ век пр.Хр.

Датировката напълно кореспондира с данните от "Именника на българските владетели", който посочва, че българите, управлявани от династията Дуло, в 165г. вече са в Европа. Но някои косвени данни подсказват, че в Приазовието и Централен Кавказ българи е имало още в I-ви век сл. Хр. и дори столетия по-рано.

През 451-453 и 481-484г. българите от Вананд и легендарната ванандска желязна конница взимат дейно участие в арменските националноосвободителни въстания срещу персите. На 26 май 451г. в Аварайрската битка едно от крилата на арменската армия е командвано от българина Татул Ванандаци (Татул Ванандеца), а в 482г. в Нерсехапатската битка начело на арменския стратегически резерв е друг българин – Врен Ванандаци. Родът Ванандаци запазва силните си позиции сред арменската аристокрация чак до 887 г., когато вследствие на бунт срещу арменския цар е разорен.

В централен Кавказ и до днес съществува цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Балкарците са кавказки българи, преки наследници на българите на Бат Баян. Населяват най-високите части на Кавказ. В етногенезисът им взимат участие и кумани и алани. По вероизповедание са сунити. Говорят на карачево-балкарски език, който днес е клон на тюркския език. Балкарски лингвисти, обаче, днес са намерили хиляди думи в Балкарския, с нетюркски, а с ирански или шумерски произход.

Между 488 и 552 г. в рамките на Суварската конфедерация за­ед­но със сувари, хазари и барсили източнокавказките българи участват в серия от военни походи южно от тази планина било ка­то съюзници на Византия, било по-често като коалирани с пер­сите врагове на ромеите. Такива са походите от 488/489, 503, 504-508, 515, 521, 531, 550, 552 г. По време на този от 515 г. като съ­юзници на персите българите воюват чак в Сирия.

Истеми [5] е военачалник на Тюркския хаганат и каган (ябгу) на Согдиана (553–575). Известен е и като Сизабулос (Sizabulos). Истеми и неговите х(к)аганатски орди към 565 г. превземат Велика България.


Тюркски хаганат

Българите в Кавказ и Приазовието приемат авар­ска­та хегемония в името на общата отбрана срещу тюрките, но то­ва не ги спасява. През 604 г. могъщият Тюркски хаганат се разпада на две части — източна и западна. Земите на българите (на север и изток от Черно море) остават в Западнотюркския хаганат, управляван от хагани от тюркския род Ашина.

През 632 х(к)ан Куб­рат Ве­лики [6] вдига успешно въстание срещу тюрките, ползвайки се и от подкрепата на византийския император Ираклий, от когото получава високия сан патриций и успява да създаде своя империя наречена от Теофан „Отвъдпонтийска България” (Отвъдчерноморска България”). Скоро след освобождаването от владичеството на тюрския хаганат, Кубрат отхвърлил и зависимостта си от Аварския хаган.

Х(к)ан Кубрат произхожда от племето на о(у)ногондурите, вуйчото х(к)ан Органа, е негов регент докато х(к)ан Кубрат е във Византия, той произхожда от рода Дуло.

Император Иралкий се възползва от съюза с Кубрат за да укрепи източните граници на Източната Римска Имеория (нар. Византия). Армиите им настъпват откъм Приазовието и Централен Кавказ навсякъде – на изток към Каспийско море, на север към Средното Поволжие и Северски Донец, отвъд който живеели славяните и русите, на запад към река Днепър, на Юг - към Черно и Азовско море.

Велика България на х(к)ан Кубрат

През годините на управление на третия халиф - Осман, през 648 г. една арабска войска (ок. 20 хил. души) пресича прохода Дербент в източната част на Голям Кавказ и нахлува в земите на барсилите, които по това време са част от Велика България. Арабската войска е разбита а останалата част от арабите бягат на юг от Кавказ. С изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, във външнополитически аспект първата половина на управлението на Кубрат е спокойна. На юг са поддържани близки отношения с Византия на Ираклий (двете държави сключват съюзнически договор през 634 г. - едновременно израз на подкрепата на Византия за новата държава, а от българска страна — отказ от нашествия), а и след това, без обаче те да прераснат в по-ангажиращо обвързване на България с Византия. На запад и север положението е спокойно, на изток хазарите, подчинени на Западнотюркския хаганат, биват въвлечени активно в междуособните борби и временно не представляват заплаха.

Някои изследователи считат, че барсилите са едно от старите български племена. Михаил Артамонов счита барсилите (берсилите) за един и същи народ, заедно с дунавските пбългарите и с т.н. „пугури”. Според Теофан (Летопис, С.263), барсилите произлизат от областта Барсилия– най-отдалечената област на „Стара Сарматия” - Древна Скития. Според летописците Теофан и Никофор, Барсилия се намира северно от прохода Дербент – между Кавказ и Каспийско море. Теофилакт Симоката указва, че барсилите обитават в близост до р. Волга.


4. Кой е основателя на Киев?


На запад към река Днепър, където Шам-Бат, братът на Кубрат ос­новава едноименно селище, на което е съдено по-късно да прерасне в Киев, столицата на древноруската държава. Около 636 г. Българската империя е в своя апогей – простира се от Дербент на Каспийско море до Днепър и от Централен Кавказ до средното течение на Волга. Уви, величието е само временно.

Кий е легендарния основател на Киев (укр. Київ) посочен в Начална руска летопис, в Джагфар тарихъ и косвено от Константин VII Багренородни в труда му "За управлението на империята". Според преданията е живял през 7 в.

Редица учени като проф. М. И. Артамонов, отбелязват, че имената на Кий и митичните му братя не носят никакви признаци за славянска принадлежност, като В. Н. Топоров обосновава иранските им корени, което становище получава развитие и в съветската историография.

Начална руска летопис не посочва категорично народността му, само пише че е живял на река Днестър и впоследствие неговите хора се нарекли "поляни", докато Гази Барадж тарихи изрично го сочи като Шамбат (Шам-бат) брат на х(к)ан Кубрат, племенник на Бат Органа и чичо на Аспарух, по поръка на брат си основал на мястото на селището Аксал в 620 г. града наречен първоначално Бащу, а след това Киоба и Киев ( Анатолий Железни, Забытая история Киева).

"По заповед на Курбат по-младият му брат Шам-Бат през 620 година издигнал на мястото на аула Аскал при възвишенията Куян-тау града Башту и потеглил от него начело на отряд от българи, анчийци и саклани-руси срещу врага. Удало му се бързо да разгроми аварите и да завземе страната им... след това Шам-Бат се провъзгласил за независим владетел, а държавата си нарекъл Дулоба, (тюр. Дуло род "Дуло-оба", Дулеба). Като узнал това, Курбат заповядал на брат си да се върне на негова служба, но този отказал и получил от Башту прозвището “Кий” (“Отрязаният”, “Отделилият се”)."
Иман, Бахши. Джагфар тарихы, Оренбург, 1993,Т.1, с.17.


5. Името "българи"


Благодарение на епиграфски паметник от Южна Тракия разбираме, че етническото ни име е познато и през I век. На посветителски надпис от село Дъждец, Ивайловградско, ce среща посвещение на бог Зевс Блегур. От същият период - I век, но от друг регион – долното течение на река Волга от село Сосновка е известен друг надпис – този на Арес Блегур.

Понеже Арес и Зевс са различни по характер богове, то епитета Блегур е етнически, т.е. преди около 2000 години на Балканите и по долното течение на Волга са живели хора, които са носели името блегури. Това име не е нищо друго освен древният, а и гърцициран вариант на българи.

Един от най-древните варианти на народностното ни име записано с кирилица е бльгар(инъ). Формата бльгар отговаря прекрасно на епитета Блегур, с който са назовани трако-пеласгийските божества Арес и Зевс.

От Британия до Мала Азия името на дедите ни е засвидетелствано многократно. По-интересно е обаче да разберем кога за първи път в историята то е споменато. В кой период и кои събития е свързано названието българи?

Обикновено повечето наши учени посочват сведение от IV век. Става дума за споменатото от анонимния римски космограф ZIEZI EX QUO VULGARES. Нито нашите, нито чуждите учени са обърнали внимание на интересната подробност, че Зиези е тракийско име. То е документирано във вариантите Ζισις, Ζεισις, Ζεισζις, Ζια, Ζεισσις.


6. Разделяне на Кубратова Велика България и ефекта на Феникса


В средата на VII век Велика България, която не е единна държа­ва, започва постепенно да се разпада. Хазарите успяват да си върнат част от земите около устието на река Волга. В района на Дагестан се обособява едно полунезависимо българско княжество, само фор­мално подчинено на Кубрат.

Вторият син на Кубрат - Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Тук след 660г. поставя. началото на т.нар. Волжко-Камска България. От тези земи през VІІ век ще се обособи още една наистина Велика българска империя – наречена Волжка България. Тя ще просъществува цели 10 века - като през 30-те години на XIII в. е разгромена от татаро-монголското нашествие, възстановена е през 15 век под името Казанско ханство или Велики Болгар, а по-късно, през 16-ти век е завладяна от Иван IV Грозни, (Велик княз Московски), след което той започва да се титулува Цар Болгарский, титул запазен от руските царе до 1917 г.

През 668-669 г., още приживе, х(к)анасубиги Кубрат разделя държавата си между големия си син Баян (Бат-Баян), по-малкия Аспарух, а на запад управлявал брат му Шам-Бат (593 - 653г.). Последният владее Запада, Баян – Центъра, а Аспарух – Изтока.

От изток през 671г. нахлули армиите на Хазарският каганат. Първият удар понесли племената на о(у)ногури, обитаващи източните части на Велика България и утигури, обитаващи югоизточната част на страната, или племената на Аспарух и Котраг.Тяхната съпротива била прекършена бързо - Аспарух отстъпил с о(у)ногурите и част от кутригурите на запад и се спрял отвъд Днепър, Котраг пък, с част от утигурите и кутригурите се изтеглил на север, в междуречието на Волга и Кама. През 672г. Бат Баян бил победен и се признал за васал на хазарите. Той управлявал самостоятелно едва три години в периода 668 - 671г.

Ето какво пише в хрониката си Теофан Изповедник:
"И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя...Когато по тоя начин държавата на Кубрат се разделила на пет части и синовете му се разпръснали, големият хазарски народ потеглил от Верзилия, най-вътрешната страна на първа Сарматия, завладял цялата отвъдна страна до Понтийското море и като направил първия брат Батбаян, княза на първата България, свой поданик, принуждава го досега да му плаща данък"
Никифор I Константинополски:
"Същия, като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя и до днес"

Аспарух пресича реките Днепър и Днестър и през 70-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос) - земите около делтата на Дунава в днешна Румъния и/или днешна Южна Бесарабия. През 675г., той е принуден да изсели повечето о(у)ногундури и немалка част от дагестанските българи около дунавската делта, където огромният им брой ги изправя пред гладна смърт. Така за Аспарух остава единствен изход – да си пробие път на юг, отвъд Дунава, към териториите, владени от ромеите, където го чакат сънародници, вече заселили се тук в предходните 3 столетия.



В 688г. Византия разваля договора и напада България, но среща на пътя си Куберовата армия и отново губи територии. Канас/княз Кубер си ги взима, като награда за победата над Византия.

Първият опит за обединение между Куберова и Аспарухова Българии е неуспешен. Вторият опит прави по-късно х(к)ан Крум с неговата решителност, като обединява териториите на двете Българии. И отново напада Византия като използва нов подход. Той тръгва по долното течение на р. Струма, там унищожава византийската основна войска, край гр. Серес - на 400 км от границата на Дунавска България. След това превзема Сердика, а след това присъединява и териториите на Кюстендил, Благоевград и Перник. Посоката на х(кан) Хрум е ясна - към обединение с българите в Македония.

И така, като заключение можем да кажем, че след смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешните междуособици и натиска на хазарите, възстановената от владетеля през 632г. империя на българите, (основана още през 165г.), наречена Стара Велика България се разпада и бива възродена като Велика Кубратова България (632). Х(к)ан Аспарух създава Дунавска България, а по-малкият брат на х(к)ан Кубрат - Шам-Бат, наречен по-късно Кий (593 - 653г.) Черна България (или държавата Дулоба) със столица дн. Киев. Канас/княз Кубер създава Куберова България, основана в 680г. в областта на днешна Македония. Волжка България е името на другата Велика България, в която остава част от българското племе по поречието на Волга след 660г., с държавен глава канас/княз Котраг, също един от синовете на х(к)ан Кубрат.


7. Българската култура, писменост и архитектура

Важен белег за цивилизованост е графичната система [8], с която 'пра'българите си служат, и най-важното: нейната особена устойчивост във времето. Малко се коментира, че българските руни не изчезват с приемането на християнството, т.е. в рамките на българската държава все още ги използват, редом с кирилицата, глаголицата и гръцката азбука. Свидетелства за това имаме при скалния манастирски комплекс в Мурфатлар, днешна Румъния, някога част от Първото българско царство.


До момента българското руническо писмо не е разчетено, което кара някои изследователи да предполагат, че е било използвано при конспирации или за предаване на засекретени съобщения. Особено често срещано е в монашеските среди, което подсказва за някаква съсловна специфика в употребата.

Български руни присъстват и в съкровището от Над Сент Миклуш. Интересното при него е, че е открито в Банат съвсем случайно именно от българи преселници, Христо и Кирил Накови. Съдържа богата колекция от съдове, при откриването си е определено като българско.

Специфична и внушителна е българската архитектура. В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар-Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан.


Още по-значимо е значението на българската архитектура на Балкански полуостров, когато Европа тъне в упадък и разорение, а славяните живеят в землянки, идват българите със своите внушителни, монументални градежи. Никой в Европа от онова време не използвал подобна на българите техника на градеж, с огромни каменни квадри на хоросанова спойка. В столицата Плиска по този монументален и живописен начин са съградени Крумовиядворец, Тронната палата, крепостните стени. По характерен начин са построени и храмовете капища, вероятно предназначени за зороастрийски ритуали.

И още нещо забележително, когато в Западна и Централна Европа сред немските, келтските, иберийските и други племена е царяла много ниска лична хигиена, българите се настаняват в Плиска, където изграждат водопроводи и бани за своите нужди.

След изброеното до тук смятам за напълно нередно да се следва датиращата от Средновековието линия на снизхождение към българската култура, защото тя е използвана конюнктурно, с политически цели. Вярно, разбираемо е от гледна точка на християнската религия през Средновековието да се гледа презрително на езически народи, да се омаловажават заслугите и постиженията им. Да не забравяме, че хан Тервел спасява Европа от арабските набези и най-вече християнската империя Византия, която е непосредствено заплашена от пълно унищожение. Но това не променя отношението на византийците в дългосрочен план, а Империята продължава да се държи към българите, езичници като с варвари. Дори в самите културни среди на България след приемането на християнството, езическото минало се считало за нещо твърде срамно.

При оценка на българската езическа култура трябва да се вземат предвид многото неблагоприятни и лишени от обективност фактори, като например този, че нейните съвременници, които дават свидетелства за нея, всичките са с християнско или мюсюлманско вероизповедание, и са по презумпцията твърде враждебно настроени към езическото. А в крайна сметка българската култура има своето достойно място в ранносредновековната европейска цивилизация и не е правилно, това да се пренебрегва с приемане на претенциите на християнския универсализъм.

Огромния потенциал на българите от езическия потенциал намира своята реализация след приемането на християнството. Символ на българската култура, архитектура и държавническа традиция можем да открием в Голямата базилика в Плиска след покръстването на българите [9], която вероятно е била главния храм на автокефалната българска архиепископия.


Със своите внушителни размери - дължина 99метра и ширина 29.5метра тя е била и един от най-големите православни храмове за времето си (за сравнение вж. дължината най-големите християнски храмове днес: "Св. Петър” в Рим – 211,5м., „”Свети Павел” в Лондон -158м, Миланската катедрала – 149м., Кьолнската катедрала – 136м., Парижката „Света Богородица” – 130м., „Исакиевския събор” в Петербург – 112м. и старата базилика „Свети Петър” в Рим просъществувала от ІV до XVI в. - 103.6м.). Площта на базиликата била 2920кв.м. Тя е била издигната извън стените на Вътрешния град и е имала собствена ограда, чиято дебелина показва, че вероятно не е имала отбранителни функции. Предполага се, че базиликата е била изградена във Външния град за да се осигури уединение на архиепископа и останалите обитатели на религиозния комплекс. По-вероятно е обаче изборът на терена да е свързан с лобното място или гробът на християнски мъченик, с оглед намерените при разкопките тленни останки при южната абсида. Мястото, където е била открита базиликата е носело названието „Клисе-ери” (от тур. „клисе-черква” и „ери” – място), а според преданието там се намирал царския храм.

Главният вход на базиликата се намирал от запад. През пропилеи се влизало в атриума, който представлявал четириъгълен двор, в ъглите на който е имало четириъгълни помещения, вероятно невисоки кули. Същинския храм бил разделен от две аркади на три кораба, като средния бил най-голям и завършвал с полукръгла олтарна абсида, а другите два кораба завършвали на изток с дяконикона, респ. с жертвеника.


Около базиликата са открити основи на сгради. Настлан с каменни плочи път с дължина около 1,5км. е свързвал базиликата с Вътрешния град на Плиска. В развалините на базиликата са били открити късове от оловни плочи, с които се предполага, че е била изградена покривната конструкция. При разкопките също са открити различни архитектурни и декоративни детайли – мраморни бази на капители, барабани, мраморни плочи и др. Интерес представляват колоните с надписи на крепости, които навярно са били употребени вторично за изграждането на храма.

На мястото на базиликата в езическия период е имало жилищни постройки. Под основите на Голямата базилика са били намерени останките от сграда с кръстовидна форма. Строителната техника на изграждане на сградата – блоков градеж, пилоти с кръгло сечение под основите и хоросан със счукана тухла е аналогична с тази на последните дворцови постройки след пожара. При строежа на Голямата базилика тази сграда е била разрушена от хоросановите подложки на основите си. Възможно е кръстовидната постройка да е мартириум, в който са се съхранявали мощите на брата на Звиница и хан Маламир – Енравота, а след това да е заменен от базиликата, в която били пренесени реликвите, като по този начин сградата освен като символ на величието на новата вяра е щяла да служи и за прослава на управляващата династия.

България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века (от 165г. до днес) под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. Дано отново българите преживеем ефекта на Феникса и от Цигания да се преродим на България, макар и не Велика, ще е жалко нашата древна страна да бъде асимилирана от "модерните" глобализационни процеси. 



--------------------------------------------------

[1]
Мовсес Хоренаци в своята “История на Армения”, написана в 482 г.:

“...Разпускайки западните множества, самият той [цар Валаршак] слязъл в богатите на трева места, близо до границата на Шарай, наричан от древните Безлесен и Горен Басеан и [който] по-късно вследствие на преселението на Влъндур на булкара Вунд, който се установил по тези места, бил наречен по неговото име Вананд. И имената на селата, които били дадени според имената на братята и потомците му, са останали и до днес..."

Арменския владетел Валарш II в действителност поема властта в 185 г., а не в 194 г., то 197 г., в която според Самуел е построен Валаршаван в провинция Басеан (и Валаршапат), би следвало да отговаря на 188 или 189 г. – четвъртата година от възцаряването на арменския владетел. Би могло да се предположи, че българската миграция е станала малко по-рано – в 187 или 186 г. сл. Хр. Впрочем проф. Ашот Абраамян съвсем мимоходом и без да дава никакви подробности, съобщава, че по-новите арменски проучвания, отчитащи контекста на епохата и археологическите находки (sic!), отнасят заселването на Вундовите българи към ІІ век сл.Хр.

Българското преселение в Армения най-вероятно е било повлияно от процесите на раздвижване на севернокавказките народи към средата и края на II век и трябва да се разглежда в общ контекст с нашествието на барсилите и хазарите в Армения, което се потвърждава и от сведения на арменския историк от XIII век (поч. в 1271 г.) Вардан Велики.

[2]
Текста на кн. 7 гл. 3, „История” или „Хроника”:

Страната на Базгуните (Bazgun,вер. Абхазия, в оригинала Abasgia – гр. на хромите к.м.) със собствен език, която граничи и се простира до Каспийските врати и морето, Вратите в земята на хуните. И след Вратите са Българите с техния собствен език, езически и варварски народ, и те имат градове; и Аланите, и те имат пет града; и хората от расата на Даду (синдхи от провинция Даду в зап. Пакистан к.м. ), и те живеят в планинините и имат здрави крепости; О(у)ногурите (Unnogur), народ, който живе в палатки, Огорите (Ogor), Сабирите, Българите (вер. Вунугундурите), Котригурите (Khorthrigor), Аварите, Хазарите (Khasar), Дирмарите (Dirmar), Сарагурите (Sarurgur), Багарсиките (Bagarsik област в Турция близо до южния бряг на Черно море к.м. ), Кхуласите (Khulas ?), Абделите (Abdel) ? , Ефталитите (Ephthalite), тези тринадесет народи живеят в шатри; и те живеят от месото на животни, риби и диви зверове и от оръжието; и отвъд тях племето на pigmies (пигмеите к.м.) и на мъжете- кучета и на северозапад от тях Амазонките,(по Страбон) жени всека с една гърда, които живеят изцяло сами и се борят с оръжие и на коне, а никой от мъжки пол не живее между тях, но, ако те желаят да имат деца, отиват по мирен начин при едно племе в близост до страната им и подддръжат общуването си с мъже в продължение на дни и месеци и се връщат в страната си и, ако имат дете, и ако е от мъжки пол, те го убиват, и ако е женско , те го запазват живо, и по този начин те поддържат съществуването си. И племето, което живее близо до тях е Харусите (Harus), високи, едро сложени мъже, които нямат оръжие за война, и коне, които не може да яздят поради дължината на крайниците си (?). И на изток отново гранича на север с три други черни племена.

[3]
Според една от хипотезите за произхода на българите, поддържана от автори като Петър Добрев и Георги Бакалов, прародината на българите е в района на планината Имеон. Основните източници за това са „Ашхарацуйц“ и византийската хроника на Михаил Сирийски от 12 век.

„Ашхарацуйц“ поставя в близост до планината Емавон народът булх. Според възстановката на Еремян, обитаваната от него територия е в земите в горното течение на река Оксус (днешна Амударя) край северните склонове на Хиндукуш, западните склонове на Памир и южните склонове на Алайския хребет. Западните и северните подножия на планината Имеон северно от българските земи са показани в картата на ‘Ашхарацуйц’ като населени от съседните народи саки, масагети и хефталити. Ширакаци използва същия етноним и за българите, които по негово време обитават долините на Северен Кавказ, а преди това са заселили и арменското княжество Вананд.

Eremjan, S. T.. Central Asia according to „Ashharacujc“ (VII c. AD) (JPG). // Посетен на 23 януари 2008.
Добрев, Петър. Непознатата древна България. София: Издателство Иван Вазов, 2001. 158 стр. ISBN 9546041211
Добрев, Петър. Името българи – ключ към древната българска история. София, 2002. с. 54, 150.
Тер-Мкртичян, Л. Х.. Армянские источники о Средней Азии V-VII вв. Москва. с. 38 – 40, 44.
История на Българите. Т.I. От древността до XVI век. София, 2003. с. 19.
Рашев, Рашо. Легендата за Булгар. // България, българите и техните съседи през вековете. Велико Търново, 2003. с. 380 – 381.

Сведения за българите през IVв.:

1. На карта от 4 век от Св. Йероним (331-420), той е написал името на нашите земи в античността - Mesia hec & Vulgaria (Мизия, тук и България). Тя е съставена по още по-стари карти – на владиката Евсевий Кесарийски (270-338), наричан "баща на църковната история". Картата е запазена в препис от 12 в.

2. Хронографът на Момзен (Анонимен римски хронограф) от 354 г. споменава за българите, които живеели в днешните ни земи.

3. Император Константин Велики (274-337) поради партизанските нападки на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград), пише император Константин Порфирогенет. Тук става дума за нападенията на българите от Старата Велика България (днешна Украйна), докато голямата част от местните българи са били римски, а след това и ромейски граждани. Той разказва, че причината била, че българите създавали проблеми в провинцията и императорът за удобство и излизане от ситуацията, дал на Тракия автономия.

4. Българите се споменават и при едно тържество от времето на Константин Велики, където са поканени местните народи българи, Сини (венети) и Зелени (гърци), както и разни чужди племена.

5. В своя "Неделник" Софроний Врачански пише за времето на римския император Константин: "Втори бой направил цар Константин с Византия и като обладал България, взел Византия и пренесъл своята столица от Рим във Византия около 330 година подир Христа, и нарекъл Византия Константинопол на своето име."

6. Френските историци византолога Шарл Дюканж (1610–1688), Льо Киен и други започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски (Софийски), който живял по времето на Константин Велики – 4 в.

7. Анастасий Библиотекар (ок.810 - 879/880) съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I (321 - 375) и Валент (328 - 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав". Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "БЪЛГАРИТЕ ОБЕДИНИЛИ СВОЕТО ОТЕЧЕСТВО, СЪГЛАСНО РОДСТВЕНОТО ИМ ПРАВО".

От това излиза, че в края на 4 век българите са представлявали силен народ, способен да отнеме от Византия дунавските провинции. Важно е да се отбележи, че Анастасий пояснява събитието с любопитната подробност, че българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право. Тези провинции били двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания.

8. Според Теофан, Стара България е опирала до Босфора.

9. Според Йордан, “в Долна Мизия, Тракия или Македония само Българи живеят”.

10. През 499 г. в хрониката си Комес Марцелин пише, че при р. Цурта, днес Чорлу, българите разбиват военначалника Арист. Византийците панически бягат зад Босфора.


Сведения за българите през IVв.:

1. През 480 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи с местните българи, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие. Причината е, че Зенон бил притиснат от готите, водени от двама съюзни готски владедетели с еднакво име - Теодорих. Българите нападнали единия Теодорих (Триаровият син), но той ги отблъснал и продължил към Цариград. Тези българи преди това ту били подчинени на Византия, ту отхвърляли нейната власт. Това описва Йоан Антиохийски.

Теофан допълва по този повод: "И многото българи населиха цялата земя: от Карвуна до Драч [Дурес, Албания]

2. "В тази година (494 г. сл. Хр. - а според други учени годината 5994 от Сътворението у Теофан е 502 г.) и тъй наричаните българи в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек.", пише същият византийския хронист Теофан.

3. През 447 г. Калиник, ученик на св. Хипатий, пише: “Хунският народ, който живее в Тракия, дотолкова нарасна, че зае повече от сто града и малко остана да завземе и Цариград”. Няма как хуногурите и хуногондурите на кан Исперих да са новодошли. Но се казва, че дотърчали от земите зад Кавказките планини.

4. В Манасиевата хроника се твърди, че по времето на император Анастасий ( 491 – 518г. ) българите завзели долната Охридска земя и цяла Македония.
Пише го и Паисий Хилендарски, но го няма в нашите учебници.


[4]
Арменският историк Вардапет Гевонд(VIII век) пише "Тачат показа му юначност в страната на сарматите нарича Бул-карк"
Тоест той приравнява сарматите с българите. От цялостният контекст на творбата му, се вижда ясно че говори за същите територии, владени от Стара Велика България. В същият дух е и съобщението на Арабския летописец Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей (1226-1286):
"Народът на този брат, който били скити, ромейте, наричали българи"
Именно на серия от източни и екзотични източници ние днес дължим до голяма степен познанията си за тези българи... Ето какво пише Ибн Русте(10век)
"Българите се делят на три дяла: Един от тях се нарича Берсула, другият Есегел а третият Булгар"

[5]
Сведения за Истеми, каган (ябгу) на Согдиана (553–575).
Bertold Spuler: Geschichte Mittelasiens seit dem Auftreten der Türken. In: Karl Jettmar (Hrsg.): Geschichte Mittelasiens. Brill, Leiden 1966, S. 123ff.
John Martindale: The Prosopography of the Later Roman Empire. Band 3. Cambridge University Press, Cambridge 1992, S. 1163f.
Denis Sinor: The Establishment and Dissolution of the Turk Empire. Denis Sinor: The Cambridge History of Early Inner Asia. Cambridge University Press, Cambridge 1990, S. 285–316.
Étienne de La Vaissière: Sogdian Traders. A History. Brill, Leiden 2005.
Wood, Francis (2002). The Silk Road: Two Thousand Years in the Heart of Asia. Berkeley, CA: University of California Press. pp. 238–239. ISBN 978-0-520-24340-8.

[6]
Голяма енциклопедия България, том 7, Българска академия на науките Теофан Изповедник, Хронография Патриарх Никифор, Opuscula historica
Андреев, Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник Българските ханове и царе от хан Кубрат до Борис ІІІ
Димитров, Божидар, „12 мита в българската история“
Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век.
Веселин Бешевлиев, „КУБРАТ“

[7]
Украински изследовател тюрколог Омелиан Прицак. През 1983 г. той публикува статия с непретенциозното заглавие “Славяни и авари”.

Наред с пограничните войни, се развил и нов тип склавини – роби, които били обучавани на военни умения и после включвани във войската. Арабските извори използват термина саклаб6 именно в този смисъл. Склавини като погранични воини са засвидетелствани и в Хазарския хаганат, наследникът на Кубратова България, а също и при аварите. Това обяснява честото им споменаване във византийските извори като участници в набезите на българи и авари срещу империята. Не са малко изследователите, които приемат, че аварите и българите били инструментът, чрез който славяните се появили на историческата сцена.

Макар да предлага обяснение на редица възникнали въпроси, представената по-горе теза не е лишена от слабости и пропуски.


[8]
/Спас Спасов/ Докторант по нова българска история на Великотърновския университет.

[9]
„Плиска – пътеводител”, В. Антонова, С., 1967г., Шкорпил
„Абоба-Плиска” в ИРАИК, т. 10; П. Георгиев
„Ранносредновековно селище в района на Голямата базилика в Плиска, В: Плиска-Преслав, С, 1981, т.2, стр. 190-187
Р. Рашев, Българска езическа култура (7-9в.), 2008, стр. 99
П. Георгиев, Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България, С. 1993.
утон за социални мрежи