Търсене в този блог

8 май 2015 г.

Спомените на Съба Вазова, майката на Иван Вазов

Съба Вазова
(1832/4-1912)


"Наведохме глави до колене и чакаме да ни колят"

Съба Вазова, майката на народния поет Иван Вазов, по чудо оцелява в страшното лято на 1877 г., когато бременна бяга от турците, опожарили цялото Средногорие
"1891 г., януари 13. - Захващам да напиша нещо от живота си за възпоминание на чадата ми.

На 1847 г. ме сгодиха и тогава брат ми Георги, който бе свършил в Пловдив по гръцки и френски много добре, позна, че желая да се науча да чета. Тогава бях 14 години. Ази нямах наситка на прочитане. Често майка ми ме мъмреше що си не гледам работата, ами си губя времето: - Калугерка няма да бъдеш, а мирянка. Никоя не знае (да чете), само Неделя Гулюва! По нея ли ти подража, та си грабнала такава книга. Вземай си чорапа!" Да не ядосвам мама, вземам си работата.

Празник дойде ли, като прегледам стаите да са чисти - защото нашата къща бе първа, идеха ни все добри гости, както баща ми и майка ми бяха за почит хора, - облеча се, па седна в някоя по-скрита стая. Четях по цял ден. Прочетох Александрията няколко пъти, Плутарх, "Благонравие", Телемах, Робинсон (Робинсон идеше подлистник в една газета), песнопойки и много други прочити. Отпосле, като прочитах вестници, които приемаше големият ми брат М(инчо), учех новини, та често празник идеха роднините ни подиробед да им почета нещо от Александрията, Телемаха или Синтипа философа, Райна княгина или Геновева, или Бертолдул, или пък от вестника да им кажа нещо новини.

И ази с голяма памет и ревност захванах да разказвам, щото съм прочела.

Годена ходих година и девет месеца: едно, защото така ходеха тогава по-много време сгодени и друго, че изгоря мазата на годеника ми в Букурещ с всичките му пари и стока.

На лято 1849 направихме сватба и се венчахме на Калоферския манастир...Имам чича - калугер, той дойде да ни поздрави и подаде по един клон люляка и каза: "Бог да ви благослови, да братясате като тая люляка." - Господ чу благословията му и след една година се роди първият ми син, Иван. Кръстихме го след една неделя на свекър ми. Та радост голяма от свекърва ми, от девер ми, роднините, че се подновило това име. Той се роди на 27 юни 1850 г.

После ние живяхме съгласно с почитание и уважение един на други. Но разбира се, че тогава младите претърпяваха повечко и срамът беше на първо място тогава. Като имаше срам и страх от бога, имаше благочестив живот. Тъй и сега, на днешно време, гдето има срам и страх от по-малкия, там има и добър живот.

Равенство ли е в една къща, бягай от нея като от огън!

Разклонихме се, както ни благослови чичо ми, добихме 8 сина и 2 дъщери! Грижехме се да ги възпитаме, колкото ни позволяваха силите. Първия си син, Иванчо, проводихме в Пловдив да се учи. Третият, Киро, 12-годишен, проводихме в Зариград в Царското училище, та свърши доктор, а втория, Никола, остана с баща си да търгуват. Четвъртият Георги - в Габровското училище, а другите се учеха в Сопот. Анка, като свърши втори клас, я оженихме (тя бе сторила таман 13 години) за богатски син,Хаджи Никола. Там бе добро. Нарасте, най-красива булка бе в Сопот, в 17 години имаше дете. Ей, всичко беше добре, само едно бе лошо - че наближиха лоши времена. Българите не стояха мирни, захванаха да пеят бунтовски песни, наговарят се, крият се из къщята, правят планове. Но колкото помня, вестникът "Век" много събуди света. Цели три години страхове, че ще ни сечат турците. Все на страх и на щрек седяхме дене и ноще.

В последната година тръгнаха апостоли, станаха съзаклятия, все тайно ставаше в Сопот, защото нямахме турци в селото. Най-напред затвориха Габровската гимназия, за това учениците се разотидоха. Дойде си наш Георги. Като нямаше в Сопот от 4 класа повече, проводихме го в Олтеница, при чича му, да учи търговия.

Настана вече 1976 година. Мина се зимата, дойде марта, захванаха вред в България да се готвят за въстание съгласно, да въстанат отведнаж, на 22 април, по диктовката на апостолите.

Всеки видеше, че лошо ще бъде, но решени бяха младежите на март, само да можат да освободят България от турското робство.

Не знам по какво, Клисура пребърза и най-напред тя претърпя участта на сеч и огън. В това време изгоря Батак и Перущица. Сопотското въстание остана, като видяха, че няма нигде напредък. Тогава се помолих на баща ви, да изпратим Иванча във Влашко, бари той да се куртулише от тези турски теглила...Боже мой, и сега ми дотисна на сърцето, като си припомних какви минути бяха: изпращам сина си, огън и пред него, и зад него!

...Клисура плаши турците два дена, после, като узнаха каква сила имат и че няма московци, Тосун бей събра 3 хиляди башибозук. Като отиваха за Клисура, минуваха през сред Сопот и казват, че като се върнат от Клисура, ще нападнат Сопот. Какви страхове, какви скривалища копахме по цели нощи и вярвахме, че ще можем да се укрием! Как сме се лъгали, клети! А мъжете виждат, че други изход няма, ами да паднат на молба на митювеллият, защото той би благороден турчин...Една надежда беше в митювеллият и навярно митювеллият казал на Тосун бея: "Сопот не бива да закачаш, че ти отговаряш за тия верни хора." След много убеждения митювеллият го кандардисал да остави Сопот за сега.

Страхове бяха големи в 1877 година. Захвана ужас голяма по градове и села. Ако замръкнеха хората, не знаеха ще ли да осъмнат. За русите се нищо не чуваше. Когато минаха Дунава, син ми Никола беше в Плевенските села, да събира вълна. Та грижи дали ще се завърне някога, като е пълно нататък с черкези и стават безброй убийства. След няколко дена дойде син ми. После няколко време дойдоха донски казаци в Сопот.

Тогава бе радост велика: то посрещане, венци, песни, дарове - кой какво имаше! Като се наобядваха, отидоха си. Тогава всички помислиха, че тая радост ще ни стане горчива, като казаха русите, че няма да дойдат, че не им било позволено.

Но аз забравих страховете на Тосун бея в Клисурското въстание! Колко пъти дохожда с войска от башибозуци и черкези, да сечат и изгорят Сопот. Па излязат по-първи сопотненци, колената му целуват и искат да прости Сопот. Не може се описа ужаса в този ден, когато избиха четирма въстаници в училището. Тогава побиха два байряка до мегданския кладенец. Всички чакахме скрити избухването на огън и сеч. После се много откупиха, кой 5000 гроша, кой 8 хиляди. Куртулиса се Сопот. То беше в 1876 лето...

А русите дойдоха на 1877 лето, тогава бе свършекът на Сопот, Карлово, Калофер и Стара Загора.

Сега вече настанаха нови страхотии, останахме съвсем без защита. Тогава турците се разяриха много и всеки ден се готвеха, че ще ни нападнат да ни заколят...Тогава дохожда един паша в Карлово, като излъгва капзамалите да му доведат всички първенци, да се срещне с тях и да ги попита какво желаят. И тъй като ги събрали 96 души, вързали ги на един синджир и ги изпратили в Пловдив. В пътя ги били и бяха измрели няколко души, а останалите ги закарали в Пловдив и ги затворили в една тъмница. След няколко време ги избесили. Тоз паша отиде в Пловдив, но аскерят му се върна и почнаха да колят цялата нощ - на 17-ти юли. Изклани карловци бяха 800 души. А от Сопот за Карлово беше непроходимо и не знаехме що става. Но през нощта даскал Партения можал да избяга през дувара, през къра, та си дойде в Сопот, у дядови си,Хаджи Бошнакови, като им извикал: "Бягайте, че сеч иде! Карлово изсякоха!"

...И тъй тръгнахме. Но пътят беше много мъчен, като се вървеше все из реката. Мъжът ми беше болен и не можеше да върви. Свекърва ми беше стара, 80 години, и тя едвам пъплеше. Имах дете 4-годишно, което го водехме за ръка по фустанче, и ази бях трудна, кой час да добивам.

Този път, 5 часа, който трябваше да се пътува от Бойкова нива до Леевица, ние го изпътувахме цял ден...Мъжът ми гледа дима на Сопот и ми говори: "Отидохме, веки запалиха Сопот." Ази го раздумвам: "Не грижи се! Само да се спаси животът ни, ние ще имаме подкрепа от Олтеница. Само да останем живи!" Още говорим за това, чу се вик несвесен и изгърмяха пушки срещу нази. Кога погледнахме насреща към юг, отгдето иде гърмежът, турци по ръкави бели припкат като вихър по зъберите и гърмят срещу нази....Ази тогава изплаках, като извиках името на мъжа си, и му казах: "Прощавай навеки!" Боже! Мъжът си оставям! Ази накъде отивам? Сопот гори, небето се черви навсякъде. Не се къса глава, бих я откъснаха като на лястовица...Които жени вървяха напред, ето че се връщат и викат: "Чуйте ли, жени, черкези идат!" Децата запищяха. Какво сега? Насядахме всички на пясъка, наведохме глави до колене и чакаме да ни колят.

Как нямаше някой фотограф да снемеше тая печална картина в онова пясъкливо и красиво място! Ето ги дойдоха, изправиха се срещу нас и гледат...Ех, оживяхме и този път. Те тръгнаха нагоре, а ние тръгнахме надолу. Там ни срещнаха трима турци караачовци. Един хвана мама, търти я на брега, тури й ножа на шията и дума: "Нерде Айвас, мари? Дай пари, че ще те заколя." Децата запищяха: "Олеле, заклаха баба." Борис вади жълтиците от джоба си и вика: "Мамо, ази ще дам парите, но агата да не коли баба." А другият държи мене за косата и вика: "Хъ, пара, комит дженабет! Дай пари, че ще те заколя." Ази им се моля: "Прости ни, аго, прости ни." И му целунах ръката кървава...

Прибрахме се във вторник. В сряда сутринта дойде на Кирка Петров слугата и ми каза, че видял всичките ми чеда избити. Те бяха син ми Никола, Михаил, зет миХаджи Никола, сватови, само Анка и Вълето - земени робини! Ази, както лежах, отскубнах си косата и казах: "Не може да бъдат Никола и Михаил заклани. Те изнесоха баща си и баба си на ръце. Знам, че има господ!"

[бел. - Действително това съобщение се оказва погрешно и всички без мъжа на Съба х. Николова поп Аврамова (по мъж Минчо Вазова), съсечен от башибозуци, се спасяват.]

[...] През 1847 ме сгодиха и тогава брат ми Георги, който бе свършил в Пловдив по гръцки и френски много добре позна, че желая да се науча да чета… Тогава бях на 14 години. Ази нямах наситка на прочитание. Ако плетях чорап – книгата при мене; ако шетах или държах детето на майка ми - книгата ми беше все в ръката. Често майка ми ме мъмреше, що не си гледам работата, ами си губя времето: "Калугерка няма да бъдеш, а мирянка. Никоя не знае да чете, само Неделя Гулюва. По нея ли приличаш, та си грабнала тая книга. Взимай си чорапа!"

Празник дойде ли, като прегледам стаите да са чисти... облеча се, па седна в некоя по-скрита стая. Четях по цял ден. Прочетах Плутарх, Телемах, Робинсон /Робинсон идеше подлистник в некоя газета/, песнопойки и много други прочити… От после, като прочитах вестници, които приимаше големият ми брат, учах новини, та често празник идеха роднините ни подир обед да им почета нещо… или да им кажа новини." [...]

Съба Вазова, Спомени [1]

Когато внуците са запитали баба си Ана поп Аврамова (1800-1877) за нейния род, тя отговорила:

- То е много стара работа. Нашият род е от първите родове на Сопот. Моят баща Минчо поп Аврамов беше втори син на поп Аврам. Първият му син е Силвестрий, калугерът от манастиря. След баща ми се родили чичо ми Кольо, чичо Димо и леля Дона (тази, дето наредила на снаха си да остави детето си). Поп Аврам на стари години стана калугер на име Арсений. Заедно със сина си Силвестрий те построиха и направиха по-голям манастиря и турнаха висок каменен зид наоколо му. По-рано оградата беше жив плет. Три чешми направиха за сопотненци. Калугерите много са помагали на хората.

Баба Ана поп Аврамова /1800-1877/ заговаряла и за още по-раншни времена:

- Моят прадядо, бащата на поп Аврам, се казвал поп Иван. Той и брат му даскал Аврам са се преселили тука от ловчанските села Сопот и Калейца. Даскал Аврам бил богат човек. Когато потурчвали селата, той избягал надолу през балкана заедно с домочадието и стоката си. Същото направил и брат му поп Иван. Двете им сестри се преселили заедно с тях. Направили си къщи. [...]

Даскал Аврам бил не само богат, но и много учен. Той знаел повече от калугерите. Написал Евангелието със златни букви и го подарил на един манастир в Русия. Рисувал икони. Нашата божа майка е изписана от него. Ето от какъв род съм излязла аз: даскали, попове, калугери.

Като я запитали какво родство е имало между баща им Минчо Вазов /1825-1877/ и майка им Съба х. Николова - по мъж Вазова /1834-1912/, та не им давали да се оженят, баба Ана /1800-1877/ обяснила:

- Моят баща Минчо и прадядото на майка ви са братя. От Минчо излизам аз, а от мен вашия баща. От Кольо пък излиза синът му, поп Аврам втори (кръстен Аврам на дядо си). Той пък имаше син х. Никола, който е баща на вашата майка. Така че Минчо и Кольо са братя, аз и поп Аврам втори сме първи братовчеди, баща ви и х. Никола са втори братовчеди. Ако сина ми бе взел друга жена, то техните деца щяха да бъдат със Съба трети братовчеди. Ето защо светите старци и чорбаджиите не позволяваха женитбата, но всички пречки се преминаха, защото вашите родители много се обичаха.

поп Иван . . . . . . . . . . . . . . . . . (братя) . . . . . . . . . . . . . . . . даскал Аврам

поп Аврам първи (баща) (неизвестен)

Минчо . . . . . (братя) . . . . . . . . . . . . . . .Кольо Кольо Загорецът

Ана . . . . . . . (първи братовчеди) . . . поп Аврам втори хаджи Аврам

Минчо . . . . (втори братовчеди) . . . . . . хаджи Никола Никола Аврамов

Съба х. Николова - Вазова


СЪБА ВАЗОВА РАЗКАЗВА ЗА БАЩИНИЯ СИ РОД

Друг път децата запитали майка си Съба какво знае за поп Аврам втори, нейния дядо. Тя им казала, че Сопот не помни по учен и по-добродетелен поп от него. Името му щяло да се споменава дълго след смъртта му. Той издействувал да се разреши да клепе клепалото за „втора черква” (дотогава турците не давали това). Погрижил се да направят в града плочници пред къщите, да не се калят минувачите. Много деятелен и родолюбив.

- А синът на поп Аврам втори, дядо ви хаджи Никола се помина през 1860 лято. Беше грамаден човек – едър и пълен. Като параснаха братята ми, той остави тук големият ми брат Минчо да търгува и му праща стоки в Бурлат, Бъзеу и други градове в Молдовата, а вуйчо ви Георги х. Николов (1832-1898) взема със себе си там да му помага. Вуйчо ви остана след смъртта му на неговата работа. На вуйчо ми Георги дължа, загдето ме научи да чета и пиша. Когато убиха големият ми брат Минчо, молихме Георги да дойде да го замести, но той отказа: „България е хубава майка, но без мляко” – бяха неговите думи. Баба ви Въла (майка на Съба Вазова) почти винаги е била без мъжа си. Дядо ви много рядко си идваше в Сопот. Колко плач изплака за обичния си син! Брат ми Минчо беше голям красавец. Убиха го разбойници-павликени от Селджуково. [...]

Ние бяхме осем деца на нашите родители, а колко сме останали? Само трима: вуйчо ви Георги, аз и вуйчо ви Иван х. Николов (1839-1879). Вуйчо ви Минчо беше на 25 години, като го убиха. Арсений умря на 28 годишна възраст, Михаил се помина на 6 годинки. Пенка умря 20-годишна – измъчи я мъж пияница. Анка беше само тригодишна, като почина.

[1] Според спомените на Съба Вазова, в края на 40-те години на миналия век единствената грамотна жена в Сопот била Неделя Петкова. Вазовата баба коряла дъщеря си, майката на народния поет, за нейната любов към книгата с думите: „Калугерка няма да бъдеш, а мирянка. Никой не знае [да чете], само Неделя Гульова [Петкова]. По нея ли ти подража, та си грабнала такава книга...” Ив. Д. Шишманов, Спомени на Вазовата майка. — В: Иван Вазов. Живот и творчество. За седемдесетгодишнината от рождението. С., 1921, с. 33.

Няма коментари:

Публикуване на коментар