Търсене в този блог

3 май 2015 г.

Хибридните войни, медийната битка за световно господство.

Светът днес е арена на пропагандна война между транс-Атлантическия блок, включващ държавите от Западна Европа, САЩ и Канада, и Евразийския регион, обхващащ геополитически страните от пост-съветското пространство, обединени около Русия. Стратегическата цел на войната на словото е манипулирането на световното обществено съзнание за спечелването му за една от двете каузи – тази на „демократическите ценности” (на транс-Атлантическия лагер) или на новите пазарни отношения между бившите съветски републики и, потенциално, някои от азиатските държави, необхванати от вездесъщия контрол на САЩ. Подобна информационна война е една от формите на съвременната икономическа война, която се води между съперничещи си световни и регионални сили – към гореспоменатия пример можем да добавим противоборството на Китай и Япония, САЩ (и Израел) с Иран, Северна и Южна Корея и пр.

В хода на медийната битка с Русия западната демагогия се обогати с неологизма „хибридна война” – това бе пионерно (поне за нашите медии) жигосване на противника. Кой измисли термина и защо го вкараха в обръщение точно за кризата в Украйна, когато под това новоопределение свободно можем да класифицираме и войните на НАТО в Сърбия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия?

Да не забравяме, че официалното название на военните действия в Ирак, дадено от правителството на САЩ – „операция Иракска свобода” е вървяло непрекъснато като бягаща лента по телевизионните новини, внушаваща изкривяване на понятието „война” до „операция”, и то не каква да е, а „освободителна”! Както впоследствие беше разкрито, военната кампания срещу Саддам Хюсеин е била аргументирана с фалшифицирана информация за съществуването на оръжия за масово унищожение на територията на Ирак, довела до „правната” обосновка на последващите военни действия и смъртта на десетки хиляди иракчани. При това без да се отчита смъртта на един милион мирни жители, от които половин милион деца под петгодишна възраст, станали жертва на 12-годишната икономическа блокада, предшестваща втората война срещу Ирак (по данни на Денис Холидей (Denis Halliday), тогава помощник-генерален секретар на ООН, и УНИЦЕФ). 

Така работи смазаната пропагандна машина на Запада. Не че пропагандата отсъства на Изток – и в Русия, и в редица азиатски държави с авторитарно управление, но западната е по-отработена (с вековни традиции), по-мощна (предвид по-високите ѝ технологии и по-големия контингент възприемащи) и по-ефикасна (за последното можем да съдим по степента ѝ на въздействие в планетарен мащаб). И по-опасна, защото е скрита зад илюзията за прословутата Западна свобода на словото.

Но западната демагогия взе да става прозрачна за интелигентната и непредубедена публика и то именно в хода на Украинската кампания. В нея диригентите на транс-Атлантическия съюз действаха според пословицата „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Срещу Русия бяха отправени редица обвинения, които изначално могат да бъдат предявени срещу САЩ и техните съюзници по НАТО.

- Защо, например, изборите в Луганск и Донецк да са незаконни, а тези в Косово – законни?
- Защо Косово да има право на самоопределение, а проруската част на Източна Украйна да няма?
- Защо партизанското движение в Косово през 1999-та бе освободително, а това в Донбас – сепаратистко?
- Защо присъединяването на Крим към Русия да се нарича „анексиране” и да е обект на всегласно транс-Атлантическо осъждане със съпровождащо „дюдюкане” от страна на част от новите им източно-европейски сателити, а анексирането на Северен Кипър от Турция да се замълчава десетилетия наред (от 1974 г. до днес)?
- Защо юридически неатакуемият референдум в Крим да е считан от транс-Атлантиците за „нарушение на международното право”, а едностранно и противозаконно провъзгласената независимост на Косово, създала пълно разногласие при узаконяването ѝ в ООН впоследствие, да е призната? При това и в двата региона са присъствали „чужди” военни сили, доколкото можем да ги класифицираме така, т.к. прилагателното чужд не подхожда за исторически руския Крим, но пасва точно за корпуса на НАТО (KFOR) в Косово.
- Защо казусът Косово да е различен от събитията в Крим?

Натовските апологети се аргументират преимуществено по следния начин: в Косово имаше геноцид срещу местните албанци от страна на Сърбия, затова се наложи военна намеса. Освен това, Косово бил „уникален случай”, изискващ специфичен подход при международно-юридическото му разглеждане. Разбира се това са пълни глупости - в Косово имаше не геноцид, а етнически чистки, второ – взаимни. Трудно е да се установи кои бяха по-антихуманни: дали приложените от сръбската войска наказателни акции или жестокостите на албанските партизани с трафика на човешки органи от сръбските им жертви; при все това, обвинения срещу албанските сепаратисти за етническо прочистване нямаше. По-силния е победител, а победителя пише историята, както му е угодно!

С какво заявленията на Русия за геноцид на новото правителство в Киев срещу руското население в Източна Украйна са по-малко убедителни от някогашните такива относно събитията в Косово? По официални данни, в размирните Донецка и Луганска области има няколко хиляди убити, а колко повече са – трудно може да бъде установено към днешна дата. И ако Косово е признат за „уникален случай”, то изконно руският Крим не е ли още по-такъв? Или съществуват два аршина за мерене – един за външната политика на САЩ и друг за техните противници?

Георги Вълков
22.03.2015 

Няма коментари:

Публикуване на коментар